Съвременните „пари” са еманация на общностното мислене. За никое друго нещо не мислим толкова продължително време от нашия живот и толкова еднакво. В това отношение съвременните хора все повече си приличат, сякаш все повече от някакъв „дяволски“ конвейр излизат/слизат.
Основната цел на човека е да бъде щастлив. За да я постигне, му трябват средства – използва хора (включително и себе си) или материални неща.
Да, с това искам да кажа, че хората, както най-материалните неща като парите, си приличат по това, че са използвани от хора, за да постигнат целта на живота си. Но това не е нещо ново или ненормално. Въпросът е друг.
Единственото щастие като че ли е свързано/произтича от това да си обичан или да бъдеш обичан. Последното логично става чрез други хора, които имат същата потребност като теб. Те стават твое средство, ако успееш да ги убедиш, че си егоист, а това понякога става пък като използваш себе си – внимателен си, отделяш от времето си, правиш подаръци (т.е. като не си егоист!)
Как материалните неща служат за средство за постигане на щастие и как те еволюират в тази си роля, също като хората?
Нека допуснем, че егоизмът е онова състояние, при което имаш потребност (осъзната нужда) да обичаш или да бъдеш обичан. Съответно всички хора имат същата потребност. Имайки предвид, че всички хора имат за цел да са щастливи, то егоизмът се пръвръща в норма/стандарт за постигане на щастие. Колкото егоизмът е по-често срещан, деклариран открито и усещан сред хората, толкова повече се използва. Също като парите. В началото на общественото развитие парите, които са били покрити от нещо ценно като златото, например, са се приемали най-добре от публиката. Нещо повече, сигурността на златото се е търсела съзнателно. Така, сигурни в тези средства, хората ги използвали „спокойно” и стандартно за натрупване на богатство (т.е. щастие).
Отношенията и индивидите дотолкова се развили, че започнали да използват парите (и постигали богатство (щастие) чрез тях) без да бъдат изцяло покрити от златото или друг ценен актив. Просто доверието, егоизмът и убеждението в него, били толкова силни, че не е било непременно важно да покажеш/предложиш явно, че си егоист, като другите. Все пак, за обществено успокоение, се утвърдило, че ще има частично покритие (от време на време трябвало да има напомняне, особено за идеалистите, че егоизмът е важна предпоставка, ако искаш да постигнеш щастие!).
Добре, но човешката система за възприемане на действителността се развива. Дотолкова, че започнали да се появяват хора, които не вярвали в егоизма. Защото едни индивиди започнали да злоупотребяват или да не знаят какво да правят с егоизма си и този на другите (изисквали непременно да бъдат обичани, дори, ако партньорът не изпитвал същите чувства или пък не могли вече да обичат както преди, въпреки, че техният партньор ги обичал). Доверието се нарушило, а оттам вече нямало съвпадение на интересите на база взаимен егоизъм. Така средството за постигане на щастие се компрометирало, системата забуксувала, а хората започнали да се питат какво означава щастието по принцип и за тях конкретно. Трябвало ли да бъдат щастливи непременно, какви други цели може да има човек в живота си и дали егоизмът е точното средство за постигане на целта на живота. Така някои хора започват да излизат от „социално обращение”, така както парите спират да бъдат използвани в условия на икономическа и финансова криза. Всичко свързано с пари в живота на един индивид започва да се върти около целта да се освободиш от парите.
Какво можело да се направи?
Едно нещо се превръща в истинско средство, само когато занулиш (отнемеш) вътрешната му стойност. И можеш да кажеш, че си постигнал истинска цел, само когато си използвал истински средства за нея!
Идеята да се върнем към парите, покрити със злато, т.е. сигурните пари, не била възможна, защото егоизмът като обществена норма и единица за възприятие на действителността бил компроментиран. Трябвало да се намери начин доверието да се възстанови в системата. Трябвало да се намери начин негативното отношение към егоизма да се промени/преодолее или издигне на по-високо интелектуално ниво. За целта трябвало да се използват средства, освободени от своята вътрешна стойност. Това означавало, че трябвало да се намерят хора, които нямат вътрешна потребност да обичат или да биват обичани, т.е. да са егоисти. И тези истински средства да се впрегнат в новата система от отношения.
Пуснати били в „социално обращение“ хора и техните нови разбирания за щастието в живота, като се прокламирало сред публиката, че само чрез тези средства ще можем да излезем от кризата на възприятията. Пропагандирало се щастие, базирано изключително на използването именно на подобни хора (пари). Доверието в тях растяло с времето и системата от отношения се балансирала.
Колко дълго ще оцелеят истинските средства, хората-неегоисти?
Тези хора помагат на други хора с вътрешна стойност (ВС>0) да постигнат целта в живота си, т.е. щастието.
Какво означава един човек да няма вътрешна стойност? Отново – той е такъв в случаите, когато не изпитва егоизъм. Егоизъм най-ясно си проличава в случаите, когато обичаме, т.е. се стремим към щастие или сме убедени, че го заслужаваме. Когато отказваме/не сме опитомени/ да обичаме други или да бъдем обичани, то ние всъщност показваме, че нямаме потребности, излизаме от социалното обращение и така сякаш спираме да служим на другите. И с това вътрешната ни стойност става нула. Но именно тогава ставаме истинско средство… и започваме да служим на болшинството хора (егоисти) търсещи своята цел – щастие.
Т.е. щастието е възможно само за егоисти. И това щастие те го постигат не като използват просто други хора (взаимно използване), а вече чрез други подходи, разбирания за човека, т.е. други средства. Започват да делят хората. За тях само хората-егоисти са целта-щастие. В този смисъл хората егоисти не могат да бъдат използвани като средство за щастие. Никога. Хората егоисти са обектът и субектът на целта-щастие.
Както видяхме, в най-тежките времена, най-силно се атакува, но и търси щастието, т.е. толкова повече се търсят неегоистите.
жр
Rq85's Blog 
Вашият коментар