Публикувано от: rq85 | юли 10, 2018

По българския въпрос! От Златен Век до Последния Век?

По данни на националната статистика в последната декада средно си отиват около 100 000 български граждани на година, а се раждат около 60 000 граждани!
Ако хипотетично приемем, че едно семейство се състои от 5 човека (едно дете + двама родители + двама възрастни родители), то това означава, че всяко близо 15-то семейство тази година ще загуби един от своите членове, а всяко 24-то семейство ще има щастието да отглежда един нов човек.

По-образно казано, ceteris paribus, ако живеете на улица с четири 8 етажни блокa (с по 3 апартамента), то през тази година съседите, които общувате заедно пред входовете ще бъдете с 6 по-малко, а ще има 4 нови детски колички на парка до вашата улица.

С две думи картината в България откъм демография не е добра. И това не е от сега, а е тенденция от края на 80-те години на 20. век. Разбира се, не за успокоение, трябва да се каже, че лоша демография се наблюдава в цяла Европа.

Докато не ние сме донори на европейските страни, а бенефициенти, е важно въпроса за борбата за всеки човешки живот на тази територия да бъде изведен като основен приоритет на обществото. Нещо повече, това трябва да се запише като основен приоритет на държавата България независимо от особеностите и капризите на политическия механизъм и процес у нас от тук на сетне. Борбата за съхранението, запазването и създаването на един човешки живот трябва да бъде не само управленски лозунг и/или поредните нефективни числа в държавния бюджет и практика, ами и основна тема за широка и аргументирана дискусия и гражданско единение по съвест.

Доста спекулативно, да не кажа цинично, е да се твърди, че държавата няма пари за лечение и закрила на различните социални групи с обективно (проверено и доказан) нисък здравен и социален статус, докато се разходват непрозрачно и неефективно милиони всяка година през същия този бюджет (т.е. общите пари). Пари има, но воля, визия, а и капацитет в отговорните фактори – не.

Най-малкото могат да се оптимизират разходни пера като субсидията за партиите (тази вечно предъвквана тема, но все така резонна и актуална), издръжката на законодателната власт (чиито членове така или иначе правят легално повече пари (има слухове за до 50 000 лв. на месец!) по участие в няколко постоянни и временни все важни комисии, спрямо месечните си заплати), издръжката на различните дублиращи своите функции държавни структури и т.н. За въвеждане на също вечно зеленото програмно-целево бюджетиране или абсолютизиране на ефективността и ефикасността в разходната политика на държавата да не говорим!
Има ли спор за това, че никоя тема в публичния дневен ред не може и не е по-важна от тази за състоянието на обществото в неговия количествен и качествен аспект. Дали икономиката е по-важна, дали вътрешното и външно политическото позициониране е по-важно, дали културният разцвет и т.н. са по-важни от темата за наличието на здрави, работоспособни и щастливи хора на тази територия.

Нечестно често човек може да остане с чувството, че у нас се действа на принципа „защо да подобряваме нещо, след като то се влошава”, без да се отчита другата страна – че може би нещата се влошават, защото нищо не се подобрява! Пари в държавата има и това не е внушение, нито спекулация, а реално проверими и оценими данни и сметки. А най-вече политическа воля за реални ефективни дейности.

Не знам защо властта (както и да е оцветена, бизнес насочена и идейно позиционирана) не обича да говори открито и на висок глас по най-важната тема и основен въпрос на държавата – как да се защити и подобри човешкия капитал у нас? Въпреки че проблемите, тенденциите и секторните проявления се знаят не от днес, никоя партия и правителство не искат да седнат и публично, ако трябва на национална кръгла маса, предавана по трите национални телевизии (подобно на онази от края на комунизма) и обещаят или поне заявят публично, т.е. архивирано за поколенията, готовност пред обществото, за създаване на политика и програма за защита и повишаване качеството на човешкия капитал в България! Никоя друга тема не заслужава подобно внимание – нито председателство на ЕС, нито енергийни проекти, нито промяна формата на държавното управление! Но го получават.

Може би надеждата е, че имаме още 150-180 години, докато изчезнем като народ (грубо 7,3 милиона души делено на 40 000 души (при запазване на темпа на отрицателен естествения прираст)) или пък, че се дават/разпределят/отпускат достатъчно пари и сега и „нищо повече не може да се направи”, но истината е, че не винаги числата са най-важното нещо, когато става въпрос за управление на живи системи. Отношението и най-вече Делата, които подсказват на публиката, че има мисъл и смисъл да се направи необходимо, понякога правят нещата да се случат.

Разбира се, колкото по-малко ставаме, толкова повече този негативен темп ще се засилва ускорено (чисто математически), което говори, че до края на 21. век понятието българи ще придобие нов смисъл – както за нас, така и международен план!

От друга страна, ако имаше дори малко от посоченото отношение в последните поколения държавни фактори у нас, ева ли хората в нужда, а и тези, които така или иначе помагат – кой както може и според възможностите си, кой публично, кой анонимно – щяха да протестират под различни форми ежедневно, осветявайки така или иначе незавидното си положение (на молещи се; на „изтъкващи се” филантропи; на подигравани). Да, очевидно нямаме хора у нас понастоящем с чърчиловия идеал за държавник (цитирам по спомен: „политиците гледат към следващите избори, а истинските държавници към следващите поколения”), нито 20 човека, които гледат в една посока, но би било добре да се спре с имитирането на дейност и да се започне с конкретни и честни (прозрачни и публични) действия – със срок, мерки, цели, отговорни лица. Не е ли време е за управление на „българския въпрос” извън управленските програми?

П.С. Преди няколко дни се разбра, по данни на ООН, че вече сме под сакралното число 7 милиона души. Явно по отделно (индивидуалистично) не можем да се справим, остава заедно (колективистично). Осъзнавам към какво апелирам! Всъщност държавата не може да ни прави децата вместо нас, нито да се меси в един личен въпрос (може би най-личния – как да продължиш съществуванетео си), но поне да опитаме да направим нещо заедно, преди да се разотидем по света! А и от срам към поколенията… преди нас! Или пък е време да гледаме (и вярваме) на себе си като на „новите евреи”?

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d блогъра харесват това: