Публикувано от: rq85 | декември 18, 2017

Кризата между обществените ценности (with eng version)

Подобно на водата, кризите търсят и „оползотворяват” всяка пукнатина в дадена структура/система. В обществен план рационалната борба с тях започва и се свежда естествено до откриване и запушване на пробойните и „санирането” на цялата структура, така щото да не може „водата” да проникне отново в бъдеще.
Дори и да изсушим обаче дадената структура отвътре (както е по технология) преди да санираме цялата повърхност на структурата, влагата винаги си стои вътре и избива в даден момент. Мухълът е най-видимата, издръжлива и разпространена форма на тази закономерност при обществените кризи.

Казахме общество, обществена структура, кризи?

За разлика от закономерностите при жилищното строителство, с чиято помощ, асоциативно си служим, обществото като структура, е много по-сложна/най-сложната позната социална структура, чието управление не е по силите на единици или по-големи групи от хора. Това не е просто стая или сграда, която можеш да изолираш от външната среда за даден период, разчитайки на максималната технологична давност на материалите за обезапасяване. Това е структура, която постоянно е изложена на опасности – най-общо пукнатини или кризи. Като произходът им има както външен, така и вътрешен характер.

Вторият е критичен и определящ?

В съвременните измерения на развитието на обществото се прилага една безотказно „добра” формула на възпитаване на поколенията хора (сиреч бъдещите общества). Мексиканският писател Мигел Руис, в своята книга „Четирите споразумения” (2001 г.), описва с прости думи тази на пръв поглед рационална формула – от малки ни наказват, когато сме лоши (сгрешим) и награждават, когато сме добри (не сме лоши). Както се изразява автора: „Така ни създават вътрешния морален кодекс/компас, който се страхуваме да не нарушим…”. Бих допълнил – да не счупим и след това загубим, изхърляйки го като нещо неработещо!

Инсталирайки ни този морален компас всъщност, ни опитомяват, като постепенно развиваме с годините страх да не сгрешим и да не понесем наказание (т.е. да изпитаме болка) и/или да не изпуснем наградата (т.е. да изпуснем да изпитаме удоволствие)!

Като обикновено този страх ни ръководи до самия ни край!

В доизвеждането на посочената формулировка на Руис, се крие едно от решенията на въпроса защо кризите се случват и какъв е техния корен.

Продължавайки логиката на Руис неминуемо ще се натъкнем на ситуация, която постулира, че ако един съвременен индивид направи нещо наистина добро, а не получи наградата си, той се чувства така все едно е сбъркал/е направил нещо нередно. И обратно – ако направи нещо нередно, а не го сполети наказание, той си мисли, че не е направил нещо лошо. Т.е. излизат наяве дефектите на сега прилаганата методика на изграждане на общества и описана от Руис. Така в по-зрели години тези липси и дефекти във функционирането на инсталирания ни от обществото морален компас се изострят. Няма удоволствия, няма и болка. В крайна сметка се получава така, че поколенията, които са отглеждани по този начин (по „формулата на Руис”), не притежават (неизграждат или губят) собствени ориентири за това какво реално съответства на тяхното поведение, съответно изграждане на обща визия за това, кое трябва да се наказва (кой да изпитва болка) и кое не в общ, социален план, както и каква организация за осигуряване на наградата (как и кой да получи удоволствието) да се създаде.

В тази връзка, няма да е пресилено, ако заключим, че в подобни общества, където се използва именно тази постановка (формулата на Руис) за отглеждане на поколения/общества и където има проявление на дефектите на тази формула, е критично важно (екзистенциално важно) да има отрезвяване/самоосъзнаване. Там където има отрезвяване, но за съжаление не още узряване, обществото преследва на всяка цена като висша социална ценност две неща – справедлива съдебна система и икономически растеж (силна икономика, характеризираща се с високи (постоянно нарастващи) доходи или ако не са ниски, то поне стабилни цени на стоки и услуги).

Първото по същество гарантира, че наученото от детските години ще бъде запазено като социален стереотип и няма да избухне в по-зрелите години. Хората, вече като по-зрели индивиди, но изградени на база този принцип (казано по друг начин – на „моркова и тоягата” ) ще правят лошо, но и ще бъдат ефективно наказвани за това (ще изпитват болка). Ще осъзнават, че са направили лошо и си понасят наказанието, подобно на нашият авторитет в детството, който ни наказва, винаги когато сгафим. Друг въпрос е, ако авторитетът е прекалено строг и приема всяка невинна детска пакост за тежко престъпление. Тогава вече се създават условия за лоши отклонения при подрастващите и т.нар. зрели индивиди, с всички произтичаши от това обществени рискове.
Второто пък ни гарантира, че можем постоянно да осигуряваме наградата (удоволствието) за нашето добро поведение.

Т.е. избирайки съдебната система и икономиката като висши обществени ценности, всъщност даденото обществото се стреми да запази действието на „формулата на Руис”!

При липсата на тези две ценности, обаче, се достига до момент, когато всичко се превръща в хаос – когато сме добри няма нещо, което да осигури наградата за него, т.е. да го продължи. Когато сме лоши няма нещо, което да ни спре да бъдем такива. Затова доброто в обществен план губи своята инерция, а лошото се засилва като норма на поведение и живот. В такова, общество, което не може да осигури справедлива съдебна система и високи доходи или постоянни цени, не му остава нищо друго освен да премахне подхода на моркова и тоягата (формулата на Руис) за възпитаване на поколенията. Ще ги премахне, разбира се, обаче, само ако иска да се съхрани. Ако ли не, проваляйки се да осигури споменатите обществени две ценности и не променяйки нищо във възпитанието на поколенията, ще се изправи пред хаос и унищожение.

Да обобщим, преди да преминем към заключението. Открихме, че съвременните общества използват една формула – наречена за удобство „формулата на Руис”- за възпитаване на хора и цели поколения, т.е. следващите поколения, вярвайки, че тя е единствената, която може да създаде добри поколения. При тази формула получаваш наказание, когато си бил лош и награда, когато си бил добър.

Когато се появят дефекти във функционирането на тази формула, общество, което осъзнава ясно какво се случва, но иска да запази тази формула, приемайки я за най-добрата възможна или поради това, че няма ресурс да я промени или просто се страхува от промени, прибягва до преследването на две ценности – справедлива съдебна система и икономически растеж. Колкото по-сериозни дефекти дава формулата на Руис, толкова по-настървено (и бих казал маниакално) това общество има стимул да преследва реализацията на посочените две ценности. То ги прави политически символ на цели поколения и ери, като се стреми да ги постигне на всяка цена. Прави ги безалтернативни. Разбира се, правейки това, целейки само и единствено своето оцеляване. Така както един удавник се бори със зъби и нокти да се хване за някоя клонка, неразсъждавайки например за това дали си е платил водата за миналия месец.

И още…

„Или запазваш дефектната система за отглеждане на поколения и си осигуряваш справедлива съдебна система и икономически растеж или ако не можеш да осигуриш тези две ценности, то трябва да премахнеш обезателно дефектната система за отглеждане на общество.” Горе-долу пред такъв избор е изправено едно искащо да оцелее общество. Като подобен избор не е присъщ за общества, които не искат да оцелеят.
Обратно, в едно общество, където формулата на Руис дава дефекти, а обществото нехае за своето оцеляване, справедливата съдебна система и икономически растеж никога не биха били ценност! Ако пък са ценност, то не прави всичко възможно да си ги набави, ако по някаква причина не е могло по-рано да го направи.

Когато настъпват обществени кризи от рода на това да не може да се произведе постигане на икономически растеж или на справедлива съдебна система, то започва да има все по-голям натиск и дебат да се премахне формулата на Руис. Една част от обществото ще е застъпник на тази формула, поне, докато не открие алтернатива на двете ценности; другата част от обществото ще иска по-радикални мерки, като ще се стреми или да саботира намирането на алтернативни ценности от другата част от обществото или ще доунищожи и последните основания за лекуване на кризата.

Все пак има и трети вариант. Вариант, който омекотява изострянето на ситуацията или поне дава време за по-добър обществен (информиран) дебат и избор как да се намери начин за оцеляване. А именно зрелостта.

Как може да се постигне това, че поколенията да спрат да възприемат от най-ранна детска възраст наказанието като наказание, когато сгафят – т.е. да го приемат като нещо нормално или да не правят връзка между двете. Можем ли да се надяваме, че така ще правят лошо и няма да се чувстват вътрешно принудени, а ще чакат някой отвън да ги накаже? Тогава добро и зло за тях ще имат еднаква стойност. И е много по-вероятно индивида от това поколение да спре да прави нещо лошо. В другия вариант – да не му пука дали получава награда, когато прави добро. Тогава не получавайки награда, няма да се чувства зле, а ще продължава да прави добро.

Опрян на тази логическа постановка или въпреки нея, в контекстта на формулата на Руис, всъщност зрелостта е избора да се откажеш да чакаш да получиш награда (да търсиш удоволствието) за доброто си поведение, както и да откажеш да чакаш някой да те накаже за твоето съзнателно или несъзнателно лошо поведение (да избягваш болката). Тъй като понятието добро или лошо поведение е прекалено общо, относително и удобно разтегливо, ще направя именно тук бележката, че под добро поведение се има предвид съзидателното и щадящо или увеличаващо ресурсите на обществото поведение. Обратно – лошото поведение е унищожаващото и пилеещо ресурсите на обществото поведение.

Исторически шанс ли е да възпитаваш поколение, което вече е възпитано в утробата, т.е. има функциониращ вътрешноприсъщ морален компас? Поколение, което няма нужда от справедлива съдебна система, защото всеки един подрастващ индивид в него носи в себе си морал (да знае що е правилно и що не – в смисъла на Декалога). При него липсата (непостигането на ценността) на справедлива съдебна система не би трябвало да унищожи обществото, ако се запази дефектиращата формула на Руис. То притежава такива отговорност и морал, които го държат далеч от наказанието и съответстващото му избягване с всички средства. То знае, че липсата на външен обективен спиращ фактор – справедлив съд – не е повод да има лошо поведение. Ако все пак не знае – е заменило някъде по пътя или заменя в крачка външния съд с развиването на вътрешно умение за съд – морала и отговорността!

От другата страна, по повод на осигуряването на наградата (удоволствието), зрелостта означава да си свикнал или да създадеш отношение, при което даваш повече отколкото получаваш. Не знам дали наличието на описания по-горе тип морал и отговорност са предпоставка за придобиване на подобно отношение към нещата, но именно при него липсата на икономически растеж (като висша ценност на едно оцеляващо общество) също не би трябвало да събори обществото. Индивиди и поколение, които са свикнали да дават и това за тях да е по-голяма награда от получаването, не могат да спрат да имат добро поведение, когато липсва наградата за него! В този смисъл не могат да си отидат…

Да, звучи еретично, заслужаващо клада, особено в по-нискодоходни и несправедливи общества като нашето, да кажеш, че поради ниска зрялост на по-голямата част от населението (отгледаното и опитомено поколение/общество) исканията за справедлив съд и икономически растеж са неадекватни и неоправдани. Ниската зрялост не е оправдание за бедността и несправедливостта в едно общество. Да, но общество, което създава опитомени поколения по формулата на Руис, инфантилността е предпоставка за перманентни кризи! В такова общество кризите са нещо нормално и продължително, предразполагащо към гибел. В него излекуваш културата, заболее икономиката. Излекуваш икономиката, заболее културата. Излекуваш съда, заболее икономиката; излекуваш икономиката, заболее съда…

Кризата, подобно на водата, винаги търси слабите места в една обществена система – дали е през културата, регулирането на обществените отношения, политиката, науката, здравеопазването, екологията или икономиката, тя винаги се случва. Затова икономикческата криза или корумпираната съдебна система, на които сме свидетели от години, не е най-лошото. Лошото е, че те са канал за заболяване на цялата система, наред със съществуването на много други канали, в центъра, на които стои човека…, незрелия човек!

Това, че отказваш или не можеш да се променяш е криза. Това пък, че не можеш да се откажеш от дадени ценности, изградени на неспособността/невъзможността ти да се променяш, е предпоставка за гибел. В основата на тази гибел е именно липсата на индивидуална зрялост, която се трансформира в обществена незрялост и унищожение!
ЖР

English version:

Like water, crises seek and „utilize“ any crack in a structure / system. In social plan, rational struggle with them begins and falls naturally to the detection and clogging of the breaks and the „renovation“ of the whole structure, so that the „water“ can’t penetrate again in the future.
Even if we dry out the structure inside (as by technology), before we renovate the entire surface of the structure, moisture always stays inside and crashes at a time. The mold is the most visible, durable and widespread form of this regularity in public crises.

We say society, public structure, crises?

In contrast to the laws in housing construction, with the help of which we serve for associative comparison, society as a structure is much more complex / the most complex known social structure whose management is not in the power of units or larger groups of people. This is not just a room or a building that you can isolate from the outside environment for a given period, relying on the maximum technological limitation (expiry date) of the stockpile. It is a structure that is constantly exposed to dangers – generally small cracks or huge crises. And their origin is both external and internal.
The second is critical and decisive?
In the modern dimensions of the development of society, a „flawlessly good“ formula of upbringing the generations of people (ie future societies) is applied. Mexican writer Miguel Ruiz, in his book, The Four Agreements (2001), describes in simple terms this seemingly rational formula – from small ones they punish us when we are bad (wrong) and reward when we are good (we are not bad). As the author says: „This creates the internal moral code / compass that we are afraid of disturbing …“. I would add – and not to break and then lose, throwing it as something not working…!

 

By installing this moral compass in fact, we are domesticated, gradually evolving with the years fear of mistaking and suffering the punishment (ie, to experience the pain) and / or not missing the prize (ie missing to feel the pleasure)!

As usual, this fear directs us to the very end!
Developing further Ruiz’s formulation of this statement hides one of the solutions to the question of why crises are happening and what their root is.
Continuing the logic of Ruiz, we will inevitably encounter a situation that postulates that if a modern individual does something really good and does not receive his reward, he feels as though he has mistaken / done something wrong. And vice versa – if he does something wrong, and no punishment comes to him, he thinks he did not do anything wrong. Ie. the defects of the current method of building societies and described by Ruiz come to light. Thus, in more mature years, these gaps and defects in the functioning of our moral compass set up by society are exacerbated. There is no pleasure, no pain. In the end, occurs so that the generations that are grown in this way (according to the „Ruiz’s formula“) do not own (not build or lose) their own landmarks for what really corresponds to their behavior, respectively building a common vision for that, who and what should be punished (who is experiencing pain) and who/what not, in a general social sense, and what organization to ensure the prize (how and who gets the pleasure) to be created.

In this connection, it will not be excessive if we conclude that in such societies where this formula (Ruiz’s formula) is used for raising of generations / societies and where there is manifestation of the defects of this formula, it is critically important (existentially important ) to have sobriety / self-awareness. Where there is sobering, but unfortunately not yet maturing, society pursues, at all costs, as a high social value, two things – a fair justice system and economic growth (a strong economy characterized by high (constantly growing) incomes or if not low, it at least stable prices of goods and services).

The first, in essence, ensures that the lessons learned from the childhood will be preserved as a social stereotype and will not “explode” in the more mature years. People, as mature individuals, but built on this Ruiz’s principle (otherwise said to be „the carrot and the stick“) will do bad, but will also be effectively punished for this (they will experience pain). They will realize that they have done badly and stand the punishment, just like our childhood authority that punishes us, whenever we get stuck. Another question is, if the authority is too strict and accepts any innocent child maltreatment for a serious crime. Then are created conditions for bad deviations in adolescents and the so-called mature individuals, with all the resulting social risks.
The second one ensures that we can always provide the reward (pleasure) for every/our good behavior.

 

Ie. choosing the justice system and the economy as the highest public values, the given society seeks to keep the force/effect of Ruiz’s formula!

In the absence of these two values, however, it reaches a moment when everything becomes chaos – when we are good, there is nothing to provide the reward for it, ie. to continue it. When we are bad, there is nothing to stop us from being so. That’s why the good in the social sphere loses its inertia, and the bad is growing as a norm of behavior and life. In such a society, which can’t provide a fair justice system and high incomes or constant prices, it is nothing else but to abolish “the carrot and the stick” approach for upbringing the generations. It will eliminate them, of course, however, only if it wants to preserve itself. If not, failing to provide these two public values, and not changing anything in the upbringing of the generations, it will face chaos and destruction.

Let’s summarize before moving on to the conclusion. We have found that modern societies use a formula called for convenience Ruiz’s formula to upbringing people and generations, ie. the next generations, believing that it is the only one that can create good generations. With this formula, you get a punishment when you were bad and a reward when you were good.
When defects in the functioning of this formula arise, a society that clearly understands what is happening but wants to preserve this formula, accepting it as the best possible or because it has no resource to change it or is simply afraid of changes, recourses to the pursuit of two values ​​- a fair justice system and economic growth. The more serious the defects of Ruiz’s formula, the more forcefully (and I would say manic), that society has the incentive to pursue the realization of these two values. It makes them a political symbol of generations and epochs, striving to achieve them at all costs. It makes them non-alternate. Of course, doing this, aiming solely his survival. Just as a drowning man fights with teeth and claws to catch a twig, not thinking about whether he paid the water for the last month.

***

And more…
„Or you keep the defective system for generations raising and provide yourself with a fair justice system and economic growth, or if you can’t secure these two values, then you must eliminate the defective system for society-building – this is the dilemma before wanting to survive a society. Such a choice is not inherent in societies that do not want to survive.

Conversely, in a society where Ruiz’s formula gives defects, and society does not care about its survival, a just justice system and economic growth would never be worth! If they are values, it does not do its best to get them if for some reason it could not have done so earlier.

When public crises occur such as the failure to produce economic growth or a fair justice system, there is an increasing pressure and debate to remove Ruiz’s formula. Part of society will advocate this formula at least until it finds an alternative to the two values; the other part of the society will want more radical measures by seeking or sabotaging alternative values ​​from the other part of society, or it can also suck up the latest grounds for curing the crisis.

However, there is also a third option. An option that softens the sharpening of the situation or at least gives time for a better public (informed) debate and a choice of how to find a way to survive. Namely the maturity.

How can it be that the generations from earliest childhood stop to perceive punishment as a punishment when they crunch, ie. to accept it as normal or not to make a connection between the two things. Can we hope that they will do so badly and will not feel inwardly forced, but will they be waiting for someone outside to punish them? Then good and bad for them will have the same value. And it is more likely that the individual of this generation will stop doing something bad. In another case, he does not care if he gets a reward when he does good. Then, not receiving a reward, he will not feel bad, but will continue to do good.

Relied on this logical setting, or in spite of it, in the context of Ruiz’s formula, maturity is actually the choice to refuse to wait for a reward (seek the pleasure) for good behavior, and to refuse to wait for someone to punish you for your conscious or unconscious bad behavior (avoiding pain). Since the notion of good or bad behavior is too general, relatively and conveniently stretched, I will make here the remark that good behavior is considered creative and sparing or increasing the resources of society. Vice versa – bad behavior is the destructive and wasting resource of society behavior.

Is it a historical chance today to upbringing/educate a generation already educated in the womb; has a functioning inward moral compass? A generation that does not need a fair justice system because every single adolescent in it carries morals (knowing what is right and what is not – in the meaning of the Decalogue). In this case, the lack of a fair justice system should not destroy society if Ruiz’s defective formula is preserved. He has such responsibility and morality that keep him away from punishment and the corresponding avoidance by all means. It knows that the absence of an external objective stop factor – a fair trial (justice system) – is not a cause of bad behavior. If he does not know – he has replaced somewhere on the way or replaced a step in the court with the development of an inner court skill – the morality and responsibility!

On the other hand, in order to provide the reward (pleasure), maturity means getting used to or creating a relationship in which you give more than you get. I do not know whether the existence of the type of morality and responsibility described above is a prerequisite for acquiring such a attitude to things, but it is precisely in this case that the lack of economic growth (as the supreme value of a surviving society) should also not defeat society. Individuals and generations who are accustomed to giving, and this for them to be a greater prize than receiving, can’t stop having good behavior, when the reward is missing for him! In this sense, they can’t pass away…

Yes, it sounds heretical, deserving pot, especially in lower-income and unfair societies, to say, that because of the low maturity of the majority of the population (the grown and domesticated generation / society), the demands for fair court (justice system) and economic growth are inadequate and unjustified. Low maturity is not an excuse for poverty and injustice in a society. Yes, but a society that produces domesticated generations according to Ruiz’s formula, infantilism is a prerequisite for permanent crises! In such a society, crises are normal and prolonged, predisposing to doom/ruination. In it you cure culture, the economy is dying. You cure the economy, the culture goes wrong. Heal the court, the economy is dying; you cure the economy, the court goes ill…

The crisis, like water, always looks for weaknesses in a public system – whether it is through culture, regulation of social relations, politics, science, health, ecology or the economy, it is always happening. That is why the economic crisis or the corrupt justice system, which we have been witnessing for years, is not the worst. The bad thing is that they are a disease channel for the entire system, along with the existence of many other channels, in the center of the human being… the immature person!

That you refuse or can’t change is a crisis. That you can’t give up given values ​​built on your impossibility / inability to change, is a prerequisite for death. At the root of this death is the lack of individual maturity that transforms into public immaturity and destruction!

 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d блогъра харесват това: