Posted by: rq85 | септември 13, 2015

Социалната отговорност на бизнесът е да увеличава своята печалба?

ghk
от Нобеловият лауреат по икономика Milton Friedman
The New York Times Magazine, September 13, 1970.

Когато чух бизнесмени да говорят с красноречие относно „социалната отговорност на бизнеса в системата на свободен пазар”, си спомних за чудесната история на един французин, който на 70 годишна възраст открива, че е говорил прозаично през целия си изминал живот. Бизнесмените вярват, че защитават свободния пазар и предприемачество, в случаите когато проповядват, че бизнеса не се интересува само от печалбата, а и от насърчаване на реализацията на социални проекти; подобен бизнес притежава „социално съзнание” и се отнася сериозно към отговорностите си за осигуряване на заетост, елиминиране на дискриминацията; избягване на екологичното замърсяване и всички други неща, които могат да се използват като лозунги от съвременното племе на реформаторите. Всъщност те – или биха могли, ако те или някой друг ги вземе на сериозно – проповядват чист и неподправен социализъм. Бизнесмените, които говорят по този начин са кукли на конци в ръцете на интелектуалните сили, които подкопават вече декада основите на свободното общество.
Дискусиите относно „социалната отговорност на бизнеса” се отличават с аналитична слабост и липса на твърдост. Какво означава един бизнес да е отговорен? Само човеците имат отговорности. Корпорациите са изкуствени индивиди и в този смисъл могат да имат само изкуствени отговорности, но бизнесът като цяло не може да се каже, че има отговорности, дори в този неясен смисъл. Първата стъпка към изясняване на доктрината за социалната отговорност на бизнеса е да попитаме какво точно означава и за кого.
Вероятно индивидите, които трябва да са „отговорни” са бизнесмените, което означава отделните предприемачи или изпълнителните директори на корпорациите. Повечето от дискусиите се адресират към корпорациите, така че аз просто ще неглижирам предприемачите (самонаетите лица) и ще говоря за корпоративните директори.
В една система на частна собственост и предприемачески дух, един такъв директор се явява служител (работник) на собствениците на бизнеса, който ръководи. Той има пряка отговорност (и се отчита) към своите работодатели. Подобен тип отговорност предполага всички действия да са съобразени с желанията на последните, което генерално означава да се правят колкото се може повече пари, докато се придържаш към основните принципи и правила на обществото, онези вплетени в законите и моралните обичаи. Разбира се, в някои случаи неговите работодатели могат да имат различни цели. Трябва да се има предвид, че една група от хора може да изгради корпорация с благородна цел – например болница или училище. Съвсем естествено мениджърът на подобна корпорация няма да има за цел правенето на пари, а по-скоро оказване на определи социални услуги.
И в двата случая, ключовият момент е, че в качеството си на изпълнителен директор, мениджърът е агентът/представителят на физическите лица, които притежават корпорацията или благотворителната институция, като неговата отговорност е основно към тях.
Излишно е да казвам, че това не означава, че е лесно да се прецени, доколко добре е изпълнявал задачата си. Но поне критерия за оценка на изпълнението е ясен, и лицата между които има доброволно заявена воля за съвместна дейност са известни.
Разбира се, изпълнителният директор е също човек със собствени права и цели. Като такъв, той може да има много други отговорности, които той признава или приема доброволно – към своето семейство, съвестта си, чувството си за милосърдие, църквата, религията, неговия град, към страната си. Подтикнат от тези отговорности той се чувства задължен да отдели част от доходите си за каузи, които счита за важни, или пък да откаже да работи за конкретна корпорация, дори да напусне местоработата си, например, за да се присъедини към армията на страната си при нужда. Ако преценим, може да приемем тези отговорности като „социални отговорности”. Но в това отношение той действа като принсипал, а не като нечий агент/представител. За целта той изразходва част от своят доход, от своето време, от своята енергия, а не парите на своите работодатели, или времето, което би отделил, за да постига техните цели. Ако това са „социалните отговорности”, то те са отговорностите на отделните лица, а не на дадена бизнес организация.
Какво означава един изпълнителен директор да има социална отговорност в качеството си на бизнесмен? Ако това твърдение не е чисто риторично, то може да означава, че в тази си роля той не ще действа изцяло интерес на своя работодател. Например, когато се въздържи да увеличи цената на своята продукция с оглед да се допренесе за социалната цел да не се увеличава нивото на инфлация в националната икономика, при все, че обратното би било от най-голяма полза за корпорацията, която управлява. Или пък когато прави извънредни за корпорацията разходи за намаляване на замърсяването на околната среда, които не са наложени от някаква законова регулация и които намаляват са в ущърб на финансовия резултат. Или когато за сметка на печалбата наема нискоквалифицирани кадри, за сметка на такива, които ще му свършат работа, с цел принос към борбата с бедността в страната.
Във всеки един от тези случаи, изпълнителният директор има силата да харчи чужди пари, за да изпълнява желаните социални дейности и проекти. Така например, прилагайки описаната „социална отговорност”, той намалява възвръщаемостта за собствениците (акционерите/принципала), т.е. харчи техните пари. В другия случай, ако реши да увеличи крайните цени на продаваните стоки, той изземва разполагаем доход от клиентите си, т.е. харчи техните пари. Или пък, ако реши да намали надниците на заетите в корпорацията му, той ще харчи техните (изработени) пари.
И акционерите, и клиентите, и работниците биха могли да изхарчат тези пари по друг начин, съобразно техните желания. Именно, когато изпълнителният директор харчи тези пари по начин различен от желанията на техните собтвеници, той упражнява реална власт и провежда отличителна „социална отговорност”.
Така, правейки всичко това, той всъщност има властта не само да налага данъци, но и да решава как тези данъчни постъпления да се похарчат.
Този процес повдига политически дискусии в две посоки: принципна и за възможните последствия. Относно първата, налагането на данъци и изразходването на данъчните постъпления са функция на правителствените власти. За целта са създадени сложни конституционални, парламентарни и съдебни разпоредби, за да бъдат контролирани тези функции дали данъците се налагат спрямо възможностите и желанията на публиката- в края на краищата, „данъчно облагане без представителство” бе един от бойните викове на Американската революция. Ние имаме система от проверки и регулации, която осигурява и гарантира разделяне на законодателната функция за налагане на данъци и постановяване на разходни плащания от изпълнителната функция за събиране на данъци и администриране на разходни програми. Както и от съдебната функция за посредничество и решаване на спорове и тълкуване на законите.
Връщайки се на нашия казус, бизнесменът – дали самонает или назначен пряко/непряко от собствениците – всъщност играе ролята едновременно на депутат (законодател), министър (изпълнителна власт) и съдия (съдебна власт). Той трябва да вземе решение кой да бъде облаган с данъци, и с колко, както и за какво. Освен това да реши как да изхарчи събраните постъпления. И всичко това, ръководейки се от общите призиви с висше за ограничаване на инфлацията, подобряване на околната среда, борбата с бедността и т.н.
Когато даденият агент защитава интереса на своят принсипал, е оправдан изборът му. Това оправдание не е валидно в случаите, когато изпълнителния директор на дадена корпорация налага данъци и харчи постъпленията от тях за „социални” цели. Той се превръща на практика в държавен служител, и негов работодател е обществото, въпреки, че формално остава служител на частна организация. От политически съобразения, е недопустимо, такива държавни служители – доколкото техните действия са в името на социалната отговорност или просто са за пред обществеността – да бъдат избирани.
Ако те ще бъдат такива, то тогава е необходимо да бъдат избирани чрез политически процес. Ако ще налагат данъци и ще правят разходи, за да постигат „социални” цели, тогава трябва да бъде създаден политически механизъм, с който да се оценяват ефектите от данъците и да се дефинират чрез политическия процес целите, които ще се обслужват.
Това е основната причина защо доктрината за „социалната отговорност” включва приемането на социалистическата гледна точка, че политическите механизми, не пазарните, са най-подходящия път за разпределението на оскъдните ресурси за алтернативна употреба.
От гледна точка на възможните последствия, се питаме може ли изпълнителният директор на дадена корпорация да се освободи в действителност от приписаните му „социални отговорности”? От друга страна, да предположим, че би могъл да защити защо трябва да харчи събраните данъчни постъпления. Как ще знае как да го направи най-ефективно, т.е. да харчи. Основната му цел е да допринесе за борбата с инфлацията. От къде знае какво негово действие ще допринесе за тази борба. Вероятно той е експерт в управлението на своята компания – конкретно в производството или продажбата на даден продукт или пък във финансирането му. Но това не го прави експерт по инфлация. Дали намаляването на цената на неговия продукт ще намали инфлационния натиск? Или чрез оставянето на повече пари в ръцете не своите клиенти не ще отклони този натиск в друга посока? Или принуждавайки се да произвежда по-малко, поради по-ниските цени, нямали да участва в процес на недостиг на важни за публиката продукти? Дори и да може да отговори на тези въпроси, то каква жертва е оправдано да понесат неговите собственици (работодатели), клиентите, служителите за постигане на тази социална цел? Какъв дял от нея е за него, и какъв за останалите?
И, искайки или не, ще може ли да се справи с изразходването на парите на своите акционери, клиенти, служители? Дали акционерите няма да го уволнят? (Или в настоящата теза, ако неговите действия в името на социалната отговорност намалят печалбата на корпорацията или цената на акциите й). Възможно е неговите клиенти и служители да го изоставят за сметка на други производители и работодатели без никакви скруполи, упражнявайки своята социална отговорност (към семействата си например).
Този аспект на доктрината за „социална отговорност” се подчертава силно, когато учението се използва, за да се оправдае (от страна на синдикатите) ограничаването на заплатите (т.е. безсилието им пред работодателите). Конфликтът на интереси лъсва, когато профсъюзите биват помолени да подчинят интересите на своите членове на някаква по-обща цел. Ако представителите на профсъюзите се опитат да наложат намаляване на работната заплата, вероятните последствия от това биха били яростни стачки, класови бунтове и появата на силни конкуренти за работни места.По този начин ставаме свидетели на парадоксално явление, при което профсъюзните лидери, поне в САЩ, имат далеч по-силни и последователни възражения срещу правителствената намеса на пазара в сравнение с бизнес лидерите.
Така трудността за упражняване на „социалната отговорност“ илюстрира, разбира се, достойнствата на частното конкуриращо се предприятие – а именно тя принуждава хората да бъдат отговорни за собствените си действия и прави по-трудно за тях да се „възползват“ от други хора, поради егоистични или алтруистични цели. Те могат да правят добро, но само за своя сметка.
Някой читател, който е проследил аргументите дотук, може да се изкуши да възрази, че е по-добре да се говори за правителството, като за основен отговорник за налагане на данъци и определянето на разходите за такива „социални“ цели като контролирането на замърсяването или обучение на трайно безработните, но всъщност проблемите са твърде неотложни да чакат на бавен ход политическите процеси, като упражняването на социалната отговорност от страна на бизнесмените със сигурност е по-бързия и по-сигурен начин за решаване на текущите проблеми.
Встрани от реалността–споделям скептицизма на Адам Смит за ползите, които могат да се очакват от „тези, които са склонни да търгуват за обществено благо“- този аргумент би трябвало да бъде отхвърлен принципно. Важно е твърдението, че тези които защитават данъците и въпросните разходи се провалят в опитите си да убедят по-голямата част от съгражданите си в своите благородни мисли и в това, че търсят да постигнат чрез недемократични процедури, онова, което не могат да постигнат чрез демократични такива. В едно свободно общество, е трудно едни „лоши“ хора да правят зло, особено след като едно човешко добро съответства на друго човешко зло.
За опростяване, се концентрирам върху конкретния случай на корпоративната власт, с изключение на краткото отклонение за синдикатите. Но точно същият аргумент важи и за по-новия феномен, призоваващ акционерите да изискват корпорациите им да упражняват социална отговорност (например кръстоносния поход на GM). В повечето от тези случаи, се случва, че някои акционери се опитват да накарат други акционери (иликлиенти или служители), да участват против волята си в реализирането на „социални“ проекти, защитавани от активистите. В зависимост дали успяват, те отново налагат данъци и харчат събраните приходи.
Положението на отделния собственик/предприемач е малко по-различно. Ако той действа в посока намаляване на рентабилността на предприятието си, за да упражни правото си на“социалната отговорност“, той харчи собствените си пари, а не на някой друг. Ако той желае да се харчат парите му за такива цели, това е негово право, и аз не мога да открия някакви възражения да не се случи. В този процес, той също може да налага разходи на служители и клиенти. Обаче, поради това, че не притежава монополната власт на една голяма корпорация или синдикат, подобни странични ефекти няма да са често явление.
Разбира се, на практика, доктрината за „социална отговорност“ често става оправдание за действия, които имат друга цел, отколкото причина за тези действия.
Оказва се, че в дългосрочен план, в интересите на една корпорация, която е основен работодател в една малка общност е да отделя ресурси за осигуряване на удобства на тази общност или за подобряване на нейното управление/правителство. Това може да позволи по-лесно да се привлекат желаните служители; може да намали разходите за заплати или да намали загубите от дребни кражби и саботаж или да се реализират други значими ефекти. Или може да се окаже, че предвид законите за данъчно приспадане на корпоративните благотворителни помощи, акционерите могат да допринесат повече за благотворителността чрез правенето на подаръци чрез корпорациите, отколкото ако го правят от свое име. Така тези средства няма да се превърнат в корпоративни данъци.
Във всеки един от тях – и в много подобни случаи – е налице силно изкушение да се рационализират тези действия като упражнение на „социалната отговорност“. В настоящия интелектуален климат, със своето широко разпространено отвращение към „капитализма“, „печалбата“, „бездушната корпорация“ и така нататък, това е един от начините за една корпорация да генерира положителна репутация като страничен продукт на разходите, които прави и които са изцяло оправдани от гледна точка на собствения интерес.
Бих влязъл в конфликт със себе си, призовавайки корпоративните ръководители да се въздържат от използването на тази лицемерна витрина, защото тя разрушава основите на свободното общество. Затова бих ги призовал да бъдат „социално отговорни“! Ако нашите институции, както и нагласите на обществото да го правят в техен интерес прикриват действията им по този начин, не мога да призова с особено възмущение да ги денонсират. В същото време, мога да изразя възхищението си от тези отделни собственици/предприемачи или собственици на силно контролираните корпорации или от акционерите на по-слабо контролираните корпорации, които презират подобни измамни тактики.
Усъдително или не, използването на мантията на социалната отговорност и безмислените неща, които се говорят от нейно име от влиятелните и престижни бизнесмени, са неща, които подкопават основите на едно свободно общество. Впечатлявам се отново и отново от шизофреничния характер на много бизнесмени.Те са способни да бъдат изключително далновидни по въпроси, които са вътрешни за бизнеса им. Те са изключително недалновидни и объркани по въпроси, които са извън техния бизнес, но засягат бъдещето оцеляване на бизнеса им като цяло. Това късогледство поразително си личи в препоръките и изказванията на много бизнесмени относно контрола на заплатите и цените или относно държавната политика по доходите. Няма нищо по-ефективно, което може да се направи в кратък период от време, за да се унищожи една пазарна система и да се замени с централно контролирана система от упражняването на ефективен правителствен контрол на цените и заплатите.
Късогледството също така личи и в изказванията на бизнесмени за социалната отговорност. Това може да им спечели слава в краткосрочен план. Но това спомага за укрепване на вече твърде широко разпространеното виждане, че преследването на печалба е порочно и неморално и трябва да бъде обуздано и контролирано от външни сили. След като това мнение се наложи, външните сили, които ограничават пазара няма да бъдат социално отговорни, но пък силно развити; те ще бъдат железният юмрук на правителствените бюрократи. Тук, както и при контрола върху цените и заплатите, ми изглежда,че бизнесмените ще придобият самоубийствен импулс.
Политическият принцип, който лежи в основата на пазарния механизъм е непринудата/консенсуса. В един идеален свободен пазар, почиващ на частната собственост, няма принуда; всичко е доброволно сътрудничество. Всички участват в създаването на тази обща полза, ако искат, като не са длъжни да участват. Няма ценности, няма „социални“ отговорности в смисъл, различен от споделените ценности и отговорности на физическите лица. Обществото е колекция от частни лица, като различните обществени групи се образуват доброволно.
Политическият принцип, който лежи в основата на политическия механизъм е конформизма. Индивидът трябва да обслужва по-голям социален интерес, независимо дали той се определя от една църква, диктатор или мнозинството. Индивидът може да има право на глас и мнение по даден обществен проблем, но ако бива пренебрегван от другите, той трябва да се нагоди. Съвсем целесъобразно е за някои да изискват другите членове да допринасят повече за постигане на дадена социална цел, независимо дали последните желаят или не.
За съжаление, единодушието (консенсуса) не винаги е възможно. Има някои отношения, в които то изглежда непреодолимо, така че аз не виждам как може да се избегне напълно използването на политическия механизъм.
Но учението за“социална отговорност“, ако бъде прието сериозно ще разшири обхвата на политическия механизъм за всяка човешка дейност. То не се различава по философия от най-изрично колективистичната доктрина. То се различава само по изповядващите го, които вярват, че колективистичните цели могат да бъдат постигнати и без колективистични средства. Ето защо, в моята книга „Капитализъм и свобода“, съм нарекъл учението „фундаментално подривна доктрина“. Също така казвам, че в едно свободно общество „има една и само една социална отговорност на бизнеса – да използва своите ресурси и да извършва дейности, предназначени да увеличат печалбите, стига това да става в рамките на правилата на играта, което означава, да се ангажира с открита и свободна конкуренция, без прилагането на заблуди или измама.“


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: