Posted by: rq85 | юли 31, 2014

Как ще се управлява България?

Всички нормални хора по света искат да живеят добре. Българите също го искаме. Следователно без съмнение българите сме нормални хора. Като такива, искаме да намерим начин да го постигнем. Въпреки различните мнения по темата, изострени и намиращи своята правота или отрицание, особено в контекста на днешните ненормални събития в нашата страна, то държавата все още има потенциал да осигури постигането на обществените желания и прогрес. Държавата, чрез своите силни институции може да управлява обществените дела, така че да постигне доброто обществено бъдеще. Въпросите обаче са, какво ни е пречило досега да си управляваме държавата (институциите) добре, и как оттук насетне да го направим?
България след Орешарски?
Често си мислим и надяваме, че всяко следващото правителство ще е по-добро от предходното и че, няма по-лошо от предходното! Да, но ралността ни опровергава. Както има една приказка „историята (времето) лекува всичко”. Всъщност, погледнато глобално, не е важно дали дадено правителство е успяло през мандата си да реализира еди какъв си икономически растеж, че е успяло да намали държавния дълг с еди какъв си процент, е успяло да балансира бюджета, е успяло да увеличи фискалните резерви, е успяло да понижи безработицата и т.н. и т.н. щом продължаваме като общество да се чувстваме зле и усещаме, че упадъкът е повсеместен. Независимо от политиките на леви и десни, на умни и глупави политици, на неолиберали и етатисти, на зависими или независими политици, то продължаваме да имаме голяма битова и организирана престъпност, лоши здравни услуги, бездомници, упадък на образователната система, корупция в държавната администрация…
Дали едно правителство на националното съгласие или несъгласие, т.е. дали едно правителство с 60 % обществено одобрение или правителство с 60 % неодобрение, си отива не е толкова важно щом не е оставило работещи институции, ефективен и гъвкав държавен апарат обърнат към нуждите на гражданите и бизнеса (там където му се налага да взаимодейства с държавата), правила, стандарти за обществено управление и развитие.
В този смисъл всички правителства в последните 24 години са се провалили, са неуспешни. И въпросът, който се набива, като че ли не е кой е направил повече добро, а кой е направил по-малко зло на държавата!
От тази гледна точка щом хората, упражняващи властта се провалят, има ли смисъл от държава? От държавни структури, държавна администрация и управление? От публичен сектор?
В момента частният сектор е по-обществено полезен и има по-динамично развитие. Само няколко примера: банкови услуги по телефона, поръчки в интернет, доставка на пици за 20 минути, сандвичи в Макдоналдс за по-малко от три минути и т.н. В противовес на това получаваме дълги опашки пред държавните институции (мърморене), лошо и много често некомпетентно отношение, липса на рационален подход за решаване на проблемите на гражданите, развитие на корупционни практики и т.н. Лошото е, че работата в държавния сектор се използва и за лично облагодетелстване, контакти, откровено мързелуване. В него работят най-вече „кариерни спекуланти”. Самата служба в името на държавата и обществото вече е демоде. От тук пълен срив на статута на държавния служител. Младите и кадърните индивиди не вярват, че могат да променят живота на хората, като започнат работа в държавните институции. И системата се запазва или възпроизвежда в стария си вид.
Изводът от всичко това е, че не трябва да съществува публичен сектор, след като няма смисъл, а и разходите за обществото са големи. Да, но той съществува! И този сектор е озурпиран от политиците, като се използва безкруполно за лични и групови цели. Следователно моделът на развитие и взаимодействие с гражданите на публичният (институционалният) сектор е сгрешен! Как да накараме политиците на власт да развиват институциите?
Възможният отговор е: като се промени отношението им към държавните служители (към институциите) и към носителите на властта!
Още немския социолог Макс Вебер стига до извода, че: „Истинският държавен служител не трябва да се занимава с политика […], той трябва да администрира”. Според неговия модел бюрокрацията (държавните служители) обслужва политиците.
В тази връзка има поне две значения на думата политика.
Бюрократите разработват и често изпълняват политики – т.е. те създават конкретните стъпки и програми, за подобряване на даден обществен сектор на държавата, а политиците просто вземат властта на базата на тези политики. Колкото по-добри политики се създават, и по-добри резултати се постигат, толкова по-голям е шансът да се задържи властта по-дълго време! Следователно бюрокрацията и хората, които притежават (или се борят за) властта са зависими един от друг. А на тази база понякога стоят на едно ниво!
Как може тази непрекъсваема връзка да се подобри, че да носи ползи и за обществото?
Тук идват на разположение няколко модела:
Първият от тях, наречен „нов публичен мениджмънт”, е разработен в изследователските среди на САЩ в началото на 80-те години и започва да се прилага най-вече при управлението на Бил Клинтън. Основна причина за появата му е бюрокрацията, която отдалечава управлението от хората, а целта е да се изгради малка, минимална държава, която е ефективна и постига конкретни резултати. По същество НПМ е трансфер на принципи от частния към публичния сектор – т.нар. неолиберален възглед за държавата.
Подходът е възприет най-добре във Великобритания и Нова Зеландия и е фокусиран върху: Резултатите; Децентрализация и делегиране; Услуги, насочени към потребителите; Въвеждане на сходни с частния сектор подходи на управление.
Разбира се този модел е подложен на критика, което води до появата на алтернативен модел за развитие на институциите. Сред основните му недостатъци се открояват
– Публичното управление е различно от корпоративното управление;
– Подронва колективните ценности и етиката на държавните служители поради по-високата управленска свобода;
– Публичното управление се състои от много играчи, координация на много нива… взаимодействие, а в частния сектор конкурентоспособността е ключът към успеха;
– Донякъде НПМ е егоистично движение и обслужва елитна група от бюрократи, а не масата от държавни служители.
Алтернатива на този възглед на публично управление се явява т.нар. „добро управление”.
Понятието „добро упавление” в съвременния смисъл възниква през 90-те години на миналия век. Изразът е изречен от френския президент Франсоа Митеран и английския премиер Дъглас Хард. Речите са пред африкански ръководители и касаят разпределението на помощи за Третия свят да се извършва от изпълнението на определени политически условия и начин на държавно управление.
Подходът “добро управление” чрез конкретни политики съчетава трите оси на жизнеспособния социум: функциониращ свободен конкурентен пазар (икономиката), ефективната правителствена управленска дейност (държавата) и защитените индивидуални свободи и частна инициатива (гражданското общество). Тази концепция се оказва толкова ценна, че се превръща в универсален принцип на човечеството на прага на 21 век. Тя е синоним на модерната демокрация. Някои автори включват и медиите като регулатор на обществения живот. Но темата за медиите е доста тежка и засега е оставена на страна.
Конкретно, принципите, на които се основава тази концепция са:
• Законност – управление и действия на администацията, ръководеща се от конституцията и върховенството на закона;
• Надеждност и предсказуемост – действия и решения, насочени към елиминиране на произвол и водещи до правна сигурност;
• Откритост и прозрачност – управление и администрация, достъпни за външно наблюдение и контрол;
• Партньорство – процесите на разработване на национални политики (стратегически документи) са отворени за широко участие на социални партньори, представители на частния сектор и гражданското общество;
• Кохерентност – строга вътрешна логика и взаимна обвързаностна национални политики, коиса разбираеми за гражданите. А при осъществяване на националните политики се поемат конкретни политически ангажименти и отговорности;
• Ефикасност – управление, което поддържа оптимално съотношение между използваните ресурси и получените резултати;
• Ефективност – националните политики се разработват на основата на ясни цели и анализи на непосредствените нужди и очакваните въздействия;
• Отчетност – това включва ясно разграничение на правата и задълженията на институциите при реализирането на техните цели, при съблюдаване на системна отчетност и публичност.
Световната банка дефинира: “доброто управление е синоним на стабилно управление на развитието… То е с централно значение за създаването и поддържането на среда, която благоприятства настъпателното и морално справедливо развитие и е съществено допълнение към стабилните икономически политики…”
Правото на добро управление, казва Ейбрахъм Линкълн, то е демократично “управление на народа, от народа и за народа”, в смисъла: честни избори, независима съдебна власт, rule of law, свобода на изразяването и т.н.
Въпреки видимите преимущества на този подход, в теорията и практиката на държавно управление се развива трета концепция: многостепенното управление.
Тя става гарант за прилагането на принципите на „доброто управление”, като ги развива и допълва. Прилагането на многостепенното управление се основава на спазването на принципа на субсидиарност, който предпазва от концентриране на решенията само на едно властово равнище и гарантира, че разработването и изпълнението на политиките се извършват на най- подходящото ниво.
При тази идея: властта се разполага извън правителството, като системен субект, а отговорността за властта е споделена от частния и неправителствения (граждански) сектор. Като тези субекти са разположени на три институционални нива: национално: наднационално и субнационално. Така освен правителство, властта се упражнява (зависи) от местната власт и наднационални политически формирования като Европейския съюз (публичната власт); освен националния бизнес, власт имат и местния бизнес и транснационални корпорации като Майкрософт, Даймлер, Тотал, Юниливър, и др. (корпоративна власт); освен националния гранждански сектор (НПО), власт имат и местни групи и международни НПО (гражданска власт).
В тази връзка многостепенното управление предполага споделяне на отговорностите на различните властови равнища и се основава на всички източници на демократична легитимност и на представителността на различните участници. То предполага съвместно участие чрез интегриран подход на отделните управленски равнища при определянето на политиките и законодателството на Общността с помощта на различни механизми (консултации, анализи на въздействието на териториално равнище и др.).
В обобщение, съвременното общество има неотложни и често сложни, противоречиви потребности, които изискват по-системен, открит и честен подход за тяхното задоволяване. За тази цел е необходимо да се създадат или, ако има налични, да се развият институции и механизми, годни за тази роля. Както общественото развитие у нас подсказва, гражданите, под формата на бизнес единици (израз на предприемаческия дух в българина) или просто като граждански, не правителствени формирования (израз на борбата за личностни права и свободи), трябва и могат да играя все по-значима роля, чрез своите осъзнати и рационални действия, първо в създаването на необходимите държавни институции и второ във формирането на публичната неформална среда, които да донесат така желания обществен просперитет.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: