Публикувано от: rq85 | юли 16, 2014

Историята е ясна, институциите – не!

Untitled
Един велик икономист (М.Фридман) беше казал че, „когато едно частно предприятие фалира, то се прекратява; когато едно държавно начинание фалира, то се разширява”. В годините на преход, като че ли българската стопанска история и практика непрекъснато затвърждават тази сентенция. Разбира се на гърба на българските граждани и бизнес единици.
В текущата ситуация сме изправени пред пореден опит за нанасяне на удар върху държавността и институционалния модел на развитие на българското посткомунистическо общество, посредством финансовия фундамент на държавната система.
Историческият преглед показва, че след налагане на демократичния модел на развитие България е претърпяла три финансови кризи – в периода 1990-94 г.; през 1995 г. и 1996/97 г. И всичките в следствие вътрешни или доминиращо вътрешни действия/бездействия от страна на институции и други фактори. И при всичките имаме доминиращо развитие на банкова криза.
Днес, страната ни е в окото на бурята и четвърти опит за изпадане във финансово-икономическа криза, продиктувана от вътрешни шокове (причини). Световната практика познава съществуването на три типа финансови кризи – бюджетно-дългова, валутна и банкова. За съжаление и трите вида са се случвали на българите. Особено голямо внимание и загриженост диктува случването на ситуация, когато и трите типа кризи си взаимодействат и се развиват едновременно. В тази връзка настоящият момент е съдбовен за перспективите на нацията.
Известно е, че през 1990 г., в следствие на настъпилата дългова и ликвидна криза през 1987 г., България обявява мораториум върху плащанията си по външния държавен дълг. Но след като през 1985 г. равнищата на международните лихвени проценти спадат осезаемо, плюс положителното отношение на международната финансова общност към усилията на страната да намали външния си дълг тогава, може да се твърди, че са съществували обективни условия за провеждане на коренно различна външно-дългова и икономическа политика в критичния период 1986/87г. Вместо това, след като българските власти тогава се забавят с мерките за спиране на нарастването на външна задлъжнялост, страната изпада в т.нар. „дългов капан”, чийто ефект е обявения мораториум от Българска външнотърговска банка (БВТБ – дн. Уникредит Булбанк) през 1990 г. в самото начало на прехода към пазарна икономика. От тук до края на 1994 г. дълговото бреме на страната достига исторически върхове, а държавните банки наследяват от централно планираната икономика необслужвани кредити в размер над 50% от общия обем кредити. През 1993 – 1994 г. лошите кредити са заменени със ЗУНК книжа. Но голямата част от банковата система продължава да изпитва проблеми със своята платежоспособност.
В резултат на това през 1995 г. се разразява нова банкова криза в държавата, като две (държавни) банки от системата изпитват сериозни ликвидни проблеми. Икономиката продължава да затъва, а населението изпада в крайност в своите предпочитания за бързо забогатяване, допринасяйки със своето ирационално поведение към развитието на т.нар. „банки-пирамиди”.
Стигаме до периода 1996/97 г. Третата криза – засега най-силната и знакова криза за българския преход. Тя засяга около една трета от банковия сектор – както държавни, така и частни банки и се състои от няколко подпериода:
– през пролетта на 1996 г. УС на БНБ поставя пет банки под особен надзор;
– през септември 1996 г. УС на БНБ поставя други девет банки под особен надзор
– през април 1997 г. УС на БНБ поставя още една банка под особен надзор

Тази банкова криза се комбинира с валутна криза, като се наблюдават значими проблеми с ликвидността и платежоспособността на банките. В резултат на това икономиката отбелязва най-ниското си ниво в рамките на периода 1980-2013 г.
Днес, отново имаме банкова криза, отново поставени под надзора на БНБ банки, отново бягане от отговорност – персонална и колективна, отново сценарий за приватизация на „активите” и национализация на „пасивите”.
Посоката на развитие на случая с четвъртата по големина (по балансово число) кредитна институция в България – КТБ, ни кара да приемем горната сентенция за вярна!
Известно е, че КТБ стана това, което е благодарение на парите на държавата, които в продължение на 3 правителства бяха депозирани там. И с които се осигури бурния й растеж, особено през последните години. Бурен растеж, носещ рисков елемент в себе си, престъпно неглижиран от друга основна държавна институция (стълб на институционализма и държавността), призвана от законите да упражнява надзор върху подобни стопански субекти, натоварени с високи обществени очаквания – а именно Българска народна банка. Така въпреки частния характер на собствеността и правния й статут, можен да приемем, че КТБ бе изградена (отгледана) благодарение на държавата. В този смисъл тя е в голяма степен държавно начинание, а не частна инициатива.
Следователно, неуспехът на държавата с тази банка от тук насетне може да се приеме единствено и само като фалит. Държавен фалит. В пряк и преносен смисъл. В пряк, защото много държавни предприятия и разпоредители остават с блокирани или загубени оборотни и депозитни средства (съгласно закона за гарантиране на влоговете в банките не са гарантирани от държавата депозитите на 13 вида вложители, сред които общини, министерства, държавни агенции, фондове), което нарушава регулярния процес на работа на държавата, а от друга страна ако се приемат идеите за „национализация на пасивите” поколенията напред ще бъдат задължени с изплащането на непроизводителни „частни” дългове. Пари, които биха могли да спасят от фалит други обществени сфери с национално-съдбовно значение – образование, социална система, здравеопазване, енергетика и т.н. Не е за подценяване и казуса с всички, онези здрави предприятия/кредитополучатели в кредитния портфейл на банката, които при влизане в процедура по несъстоятелност, ще трябва предсрочно да върнат своите заеми. След като според различни оценки, банката е пряко свързана със създаването на около 10% от БВП на страната, е ясно, че икономиката ни е изправена пред много тежки времена. От друга страна, в преносен смисъл ситуацията с КТБ и опитите за изход от нея носят усещане за разпад на авторитети и институции, на политици и висши държавни чиновници, на политики и доктрини, на колективното и демократично начало… усещане за липса на обществената система, наречена държава!
Приемайки горната сентенция, то всяко държавно начинание, което фалира, се разширява… Там е и важния въпрос. Ще успеем ли/ще позволим ли като общество ефектите да се разширят, с непредсказуеми последствия върху дългосрочното развитие на цялата нация.
Един възможен отговор предполага да си зададем първо въпроса, могло ли е да се предотврати този опасен преход от частна към държавна инициатива. Да, могло е, и парадоксът е ако е имало ДЪРЖАВА, държавна воля, институции, хора, ако речете, които да се замислят в какво превръщат тази банка. Според различни оценки се оказва, че времената на криза след 2008 г. са били златна мина за КТБ. Средногодишният прираст на депозитите за периода 2010-2013 г. е бил в рамките на 60%. Средногодишният прираст на кредитите е 35% при условие, че икономиката е в криза и няма инвестиционна активност. Средногодишният прираст на административните разходи, които включват преди всичко заплатите, нараства средно годишно с 25%. В рамките на 4 г. заплатите на служителите или най-малкото на водещия персонал са нараснали повече от 2 пъти. И това в период на икономическа криза. КТБ е внасяла в хазната средногодишно по 8 млн. лв. данъци. Активите на банката за 4 г. нарастват 3,3 пъти, а данъците, които дава в бюджета, остават на едно и също равнище. Все неща, които ни казват, че всички отговорни фактори в държавата са бездействали или са се облагодетелствали.
Затова единствения възможен изход от тази ситуация е рискът да се поеме изцяло от тези отговорни фактори (премиери, министри, директори, държавни чиновници, вложители, бизнесмени) – политическия и финансов риск.
Същевременно с това изходът изисква да се задоволи социално-икономическата потребност от изграждането и поддържането на общото, взаимно доверие между индивиди и организации (разбирането за доверието като обществен капитал), плюс връщането на доверието в институционалния модел на социално развитие като цяло. Ако приемем схващането, че институцията е всяко едно нещо, което задоволява даден тип обществени потребности, то всеки, който задоволява дадени потребности на обществото се превръща в институция. В текущата ситуация, когато формалните институти явно липсват, то логично се появяват неформални. Или това е шансът всички онези авторитети от сферата на обществения живот, които носят доверието или го връщат в системата да станат институции. Това може да са индивиди или група от индивиди със сходни интереси или принципи, в сферата на бизнеса (почтенния, националноотговорния капитал), в сферата на културата или в сферата на науката.
Добро впечатление прави реакцията на някои от работодателските и синдикални организации срещу случващото се в държавата. Най-вече готовността да се борят срещу опитите да се срине (фалира) онази част от системата, която е все още здрава и жизненоспособна, онези трудещи се хора и бизнес, които изкарват „хляба” на всички останали в тази държава. Но е време именно тези хора, най-вече предприемачите, хората с пари и предприятия, т.е. влияние, да си дадат сметка, че трябва да участват в политическия процес, да диктуват условията, да поемат отговорност не само за бизнеса си, а за средата като цяло – социалната, законовата, институционалната, бизнес средата. Време е да се излезе от зоната на комфорт (в много случаи, осигурена чрез индулгенция) и да се поеме отговорност за общия живот. Колкото повече хора го направят, толкова по-малка ще е индивидуалната тежест на тази отговорност. Но обществената полза ще е неимоверно голяма.

Призивите към задаващото се служебно правителство?
1/ полагане на максимални усилия и политическа воля от всички членове на бъдещия кабинет относно реализацията на необходимите мерки за възстановяване на обществения диалог;
2/ при вземане на важните за държавата решения за разрешаване на неотложните проблеми правителството да се ръководи от обществения интерес, гаранция за връщането отчасти на доверието в инстититуционалното начало;
3/ използване на всички налични законови механизми за ефективно решаване на проблемите в банковата система, с оглед да се избегне развитието на системен риск, и изпадане на държавата в състояние на фалит;
4/ принципно, открито и безпристрастно оповестяване на данните, фактите и зависимостите от извършените проверки на компетентните органи във връзка с казуса КТБ;
5/полагане на максимални усилия и извеждане като програмен приоритет номер 1 поддържането на действието на Валутния борд, гаранция за финансовата стабилност на държавата, и оттам запазване спокойствието и жизнения стандарт на гражданите и бизнеса;
6/ изразяване на открита и неотменна подкрепа, съпроводена с конкретни стъпки (разписана пътна карта), за влизането на България в Единния европейски паричен съюз (т.нар. еврозона);
7/ прилагане на принципите на открито и честно управление, основа за предвидимо поведение, генериращо спокойствие в местната публика и европейските партньори (служби, институции, граждани, инвеститори).

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d блогъра харесват това: