Posted by: rq85 | юли 7, 2014

В допълнение на дискусиите за банковата ваканция в България…

Терминът „банкова ваканция“ е нов за българската публика. В световен мащаб обаче той е познат от Великата депресия 1929-33 г. В опит да разберем нещо и да попълним липсващите елементи в познанията, ето извадка от книгата на Милтън Фридман и А.Дж.Шварц „The Great Contraction 1929-33“, отнасящ се за банковите фалити в САЩ по това време.

Роля на банковите фалити
Банковите фалити имат два различни аспекта. Първо, те включват капиталови загуби и за своите собственици, и за своите вложители, точно както фалитът на всяка друга група от бизнес предприятия включва загуби за техните собственици и кредитори. Второ, според политиката следвана от Федералната система, фалитите са механизъм, чрез който се създава драстичен спад в паричното предлагане. Кой аспект е по-важният от двата относно развитието на бизнеса?
За Съединените щати, двата аспекта са толкова близко свързани, че може да изглежда невъзможно да бъдат разграничени и да се оценят техните отделни ефекти. Но дори и за Съединените щати, твърде малко данни идват да покажат, че вторият аспект е значително по-важен, отколкото първия. Ако ги разгледаме по отделно в техния първи аспект, фалитите налагат загуби за общо около 2,5 млрд.щ.д. на акционери, вложители и други кредитори, на повече от 9000 банки, които преустановяват операциите си за период от 4 години между 1930 и 1933 г. Малко повече от половината от загубата се пада на вложителите, а останалото върху други кредитори и акционери. 64
Една загуба от 2,5 млрд.щ.д. сигурно е мащабна, но все пак от само себе си това не би дало право на банковите фалити да генерират такова внимание, което ние и нашите ученици от периода му посвещаваме. За сравнение, през същите 4 години, по различни оценки общата стойност на привилегировани и обикновени акции във всички предприятия в Съединените щати пада с 85 млрд. щ.д. Или, ако се направи друго сравнение, спадът в общата стойност на всички акции, листвани на New York Stock Exchange през октомври 1929 г. е изчислен да е около 15,5 млрд.щ.д.65 Като дял от общото богатство, загубите създадени от банковите фалити са малки и не заслужават повече внимание, отколкото загубите в размер на същата сума, да кажем, в сектора на недвижимите имоти.
Във втория аспект, положението е доста различно. Общото парично предлагане пада с над една трета в периода от 1929 г. до 1933 г.; депозитите на търговските банки падат с над 42 %; в абсолютна стойност, те падат с 18 млрд.щ.д. Общият размер на депозитите само в банките, които преустановяват своята дейност, е много по-голям, отколкото загубите, близо 7 млрд.щ.д. в същите тези 4 години. Дали банковите фалити заслужават специално внимание, е ясно, защото те са механизмът, чрез който драстичният спад в паричното предлагане се създава, и защото паричното предлагане играе важна роля в икономическото развитие. Банковите фалити са от значение не само поради тяхната собствена важност, но и поради техния косвен ефект. Ако се случваха до точно същата степен без да създават драстичен спад в паричното предлагане, те щяха да са забележителни, но не и съдбоносни. Обратно, ако не се бяха развили до тази степен, но един кореспондиращ остър спад се създадеше в паричното предлагане чрез някои други средства, контракцията щеше да бъде поне толкова сурова и вероятно дори по-сурова.
Убедително доказателство за това крайно мнение е осигурено от опита на Канада. Канада няма банкови фалити през целия период на депресията; нейните 10 банки с 3000 клонове из цялата страна не изпитват дори някакви тенденции за избягване на банките, въпреки че, наистина като превантивна мярка, единадесетата по големина в страната лицензирана банка с малък брой от клонове се слива с по-голяма банка през май 1931 г. Но защото Канада запазва своя валутен курс фиксиран към Съединените щати до оттеглянето на Великобритания от златния стандарт през септември 1931 г. и оттогава поддържа своя валутен курс при ново ниво, включващо по-малка депресия, отколкото тази, на която е подложена от английския паунд, нейното вътрешно ниво на доходи и паричното й предлагане се приспособяват, за да поддържат външното равновесие. Въпреки че изискуемият спад в цените и доходите е остър, обезценяването на канадския валутен курс, разрешава %-ния спад да бъде малко по-малък, отколкото този в Съединените щати. Дори по-малкият спад е, обаче, почти един и половина пъти по-голям, отколкото спада при всяка конктракция в историята на Съединените щати от Гражданската война насам, освен само контракцията между 1929 и 1933 г. Така, че трудно може да се счете за малък. Съответните данни са както следва:66

%-ен спад, 1929-1933 г. Съединени щати Канада
Парично предлагане 33 13
Нетен национален продукт 53 49
Скорост на парите 29 41

Защо спадът на паричното предлагане е толкова по-остър в Съединените щати в сравнение със спада на дохода в Канада? Или, от друга страна, защо не трябваше паричното предлагане в Канада да пада толкова рязко, с един толкова остър спад в дохода? Причината за различията е, ние вярваме, основно в ефекта на фалитите на банките в Съединените щати. Банковите фалити правят депозитите много по-малко желана форма, в която да се държат активи, отколкото те са били в миналото в Съединените щати или отколкото остават в Канада. Това, разбира се, е причината те да създадат такава промяна в съотношението депозити-пари в брой в Съединените щати. За малко, парите в брой са алтернатива, но не са напълно задоволителна алтернатива, иначе депозитите никога няма да образуват такъв голям дял от общото парично предлагане. Така, търсената сума от депозити и пари се редуцира от намаляващата привлекателност на депозитите – един ефект на банковите фалити неразглеждан досега. Разбира, се този ефект не е достатъчно силен да компенсира напълно нарасналото търсене на пари в отговор на дохода, като резултат от други фактори, асоциирани с контракцията, такива като голямото увеличение на несигурността, спада на привлекателността на акциите и реалните стоки, и т.н. (виж Глава 12). Ако беше така, сумата на парите ще спадне с по-голям процент, отколкото пада дохода, т.е. скоростта на парите би се увеличила в по-голяма степен, отколкото пада всъщност. Но ефектът е достатъчно силен, за да направи спада на скоростта на парите решително по-малък в Съединените щати, отколкото в Канада, където същият ефект не присъства. В Канада, депозитите остават толкова привлекателни, колкото винаги са били, и не е налице съответно някакво съкращение в търсенето на пари от този източник. Другите фактори увеличават търсенето на пари в пълен обем.
Парадоксално, по този начин, банковите фалити, с техния ефект върху търсенето на пари, компенсират някаква част от щетите, които причиняват с техния ефект върху предлагането на пари. Затова ние заявяваме, ако същото намаление в паричното предлагане се е създало по някакъв друг начин, вероятно то ще е включвало дори по-голям спад в дохода, отколкото катастрофичния спад, който се случва реално.

Произход на банковите фалити
Въпросът, който може би получава най-голямо внимание сред причините за банковите фалити. Дали те нарастват от финансовите практики, използвани в предишните години? Или са създадени от процесите в началото на 30-те години? Дори, ако първото гледище е вярно, косвените монетарни последствия от фалитите са отделени от фалитите като такива и не е нужно да бъдат почти-неизбежни последствия от процесите на 20-те години. Както видяхме, косвените последствия се оказват най-важния ефект от банковите фалити.
Както е отбелязано в Глава 6, налице е доказателство, че качеството на заемите и инвестициите, направени от индивидите, банките и други финансови институции се влошава в края на 20-те години в сравнение с началото на 20-те години в ex ante смисъл, така че ако по-късните заеми и инвестиции са предмет на същите икономически условия, както по-ранните, те щяха да покажат по-висок коефициент на загуби поради фалит. Доказателството за подобно влошаване е напълно приемливо само за чуждестранното кредитиране. За останалото кредитиране, изследванията не са задоволително разграничени, и някои дори не признават, разликата между ex ante влошаването, в смисъла току-що определен, и ex post влошаването, което се случва, защото заемите и инвестициите идват, за да се осъществят и трябва да бъдат разплатени в средата на една голяма депресия. Заемите и инвестициите, идентични във всеки аспект, освен годината на осъществяването им, биха били по-лоши, ако се реализират по-късно, отколкото по-рано през 20-те години. С тяхната концентрация върху ex post опита, автори на повечето от изследванията безспорно преувеличават каквато и да е разлика в качеството на подхода ex ante. Всъщност, от гледна точка на качеството на ex ante подхода много от резултатите като цяло са устойчиви без отклонения.
Ако доказателството не е задоволително относно заемите и инвестициите като цяло, то е дори по-разпокъсано и по-незадоволително относно заемите и инвестициите на търговските банки конкретно. И има някаква причина да се вярва, че опитът на банките можеше да бъде различен от този на други заемодатели. През късните години на 20-те години, конкретно през 1928 г. и 1929 г., банките са под постоянен резервен натиск. Както видяхме, техните общи депозити са приблизително постоянни от началото на 1928 г. до след цикличния връх през август 1929 г. Каквото и да могат да направят в като цяло една оптимистична и темпераментна среда на времето, ако са по-изобилно осигурени с резерви, те нямат друг избор освен да бъдат високо избирателни в техните заеми и инвестиции.
Ако е налице някакво влошаване на ex ante качеството на заемите и инвестициите на банките, то то трябва да е било незначително, за да се прецени от забавянето, с което то се проявява. Както видяхме, контракцията в бизнес цикъла през първите 14 месеца от върха през август 1929 г. до октомври 1930 г. и конкретно през 12-те месеца след краха на фондовия пазар е крайно сурова. Една потенциална причина е, че банките са принудени да се ограничават чрез редукция на паричната база, така че техните депозити падат с 2 % в хода на 14-те месеца. Все пак, в този 14-месечен период, депозитите в банките, които преустановяват своите операции, са само една пета до една трета по-високи отколкото са в 14-те месеца, датирани с цикличния връх от май 1923 г. или от октомври 1926 г.: сумите са 263 млн.щ.д. за периода 1923-24 г., 281млн.щ.д. за 1926-27 г., и 347 млн.щ.д. за 1929-30 г. И при двете по-ранни контракции спадът в общата икономическа активност, и по този начин натиска върху заемополучателите, е по-умерен отколкото в периода от 1929 до 1930 г. В допълнение, депозитите в търговските банки нарастват с 5 до 6 %, а не падат както това става в периода от 1929 до 1930 г.
Голямата вълна при банковите фалити, която характеризира първата банкова криза след октомври 1930 г. е възможно да е била резултат от реализирани през 20-те години лоши кредити и инвестиции. След фалита на Bank of United States през месец декември 1930 г., управител Харисън заявява на своя Борд на директорите, че „Резервната банка работи вече година или повече, за да подобри условията в Bank of United States ,, въпреки че няма доказателство, че състоянието на банката е повредено,” а Дж. Х.Кейс, председател на Борда, допълва, че състоянието на банката вероятно не е задоволително към юли 1929 г.67 Обаче, последващия платежен отчет по време на ликвидацията на Bank of United States предполага, че ако е налице някакво перманентно влошаване на активите по време на падането на банката, то не би могло да е голямо.
Каквато и да е истината за първоначалните банкови фалити в първата банкова криза, всяко ex ante влошаване в качеството на заемите и инвестициите в късните години на 20-те години или просто придобиване на нискокачествени заеми и инвестиции в този период, дори ако няма разлика в качеството, отколкото в по-ранните периоди, се оказва второстепенен фактор в последващите банкови фалити. Както видяхме, банковата система като цяло е в позиция да посрещне исканията за пари на вложителите единствено чрез многократно свиване на депозитите, следователно на активите. При такива обстоятелства, всяко избягване на банките независимо от причината става до някаква степен самооправдано, без значение на качеството на активите, държани от банките. Банките трябва да изхвърлят своите активи на пазара, което неизбежно причинява спад в пазарната стойност на тези активи и следователно на останалите активи, които държат. Влошаването на пазарната стойност на активите държани от банките, конкретно в техните портфейли от облигации, са най-важния източник на повреждане на капитала, водейки до банкови фалити, в по-голяма степен отколкото непогасяването на специфични заеми или на специфични облигационни емисии.68 Както У.Р. Бъргес, по това време, заместник управител на Резервната банка на Ню Йорк, споделя с Борда на директорите на банката през февруари 1931 г., главният проблем, изправящ се пред много банки е острата обезценка в техните облигационни сметки; въпреки по-добрия пазар на облигации и увеличаващите се цени на облигациите,… състоянието на банките сега е изложено на опасност от обезценяване на техните облигации и в много случаи, ще се подобри автоматично отвъд точката на незабавната опасност.” 69
Поради това, че е налице активен пазар на облигации и продължително равновесие в техните цени, капиталът на банката е по-вероятно да бъде влошен в оценките на банковите изследователи, когато се държат облигации, които се очаква да бъдат и са платени напълно, към датата на плащане, отколкото в случаите когато се задържат облигации, за които няма добър пазар и малко котировки. Докато при последните не настъпи падежа, е по-вероятно те да се отнесат в балансите по номинална стойност; само действителни дефолти или отложени плащания биха намалили оценката на изследователите. Парадоксално, така, активите считани от банките като напълно ликвидни и като доставчици на вторични резерви се оказват най-сериозната заплаха за тяхната платежоспособност.
Най-крайният пример на процеса, който ние описахме дотук, е натрупания опит след оттеглянето на Великобритания от златния стандарт. Спадът от 10 % в цената на правителствените облигации и от 20 % в цената на първокласните корпоративни облигации (отбелязани в предварителния меморандум за 11 февруари, 1932 г., от срещата на Конференцията по политиката на открития пазар, цитиран по-рано) очевидно не оказват неблагоприятно въздействие върху качеството на кредита през 20-те години или относно „лошото” банкиране във всеки многозначителен смисъл на термина. В резултат на това се осъществява едно принудително изхвърляне на облигации от страна на банките с цел да се редуцира стойността на активите им с голямо мултиплициране на сумата на допълнителни пари, предложени на вложителите.
Ако влошаването на качеството на кредитите или лошото банкиране са спусъкът, което може да е до някаква степен вярно, то унищожителния куршум, който се изстрелва е неспособността на банковата система да придобива допълнителна парична база за посрещане на исканията на вложителите за пари, без многократно свиване на депозитите. Тази неспособност по този начин е отговорна за степента и важността на банковите фалити и за косвения ефект от банковите фалити върху паричното предлагане. В отсъствието на провизии от допълнителна парична база, банките, които страдат от клиентско избягване като резултат от първоначалните фалити на „лошите” банки, не могат да бъдат подпомогнати чрез придобиване само на правителствени ценни книжа на Съединените щати в допълнение на задължителните резерви. Ако обединението на техните активи не спре паниката сред публиката чрез ефекта му върху доверието на вложителите, банките все още ще трябва да използват изхвърлянето на правителствените акции, които държат на пазара, за да придобиват нужната им парична база, и много от тях ще се провалят.70 От друга страна, процеса на обединение на активите, държани от банките трудно ще има значение, ако допълнителната парична база стане налична от всякакви други източници, за да се посрещат исканията на вложителите за пари без изискуемото многократно свиване на депозити и активи. Спусъкът би освободил само празен патрон. Банките не ще бъдат под необходимостта да изхвърлят своите активи. Вероятно няма и да има голям спад в пазарните цени на активите и влошаването на капиталовите сметки на банките. Провалът на малко лоши банки не ще причини неплатежоспособността на много други банки, както става през 20-те, когато голям брой банки фалират. А дори, ако ненормално голям брой от банки фалират, защото са лоши, необходимите загуби върху вложителите, други кредитори, и акционери, се сравнят с онези действително наложени, това би се приело само като нежелателна случка, а не като катастрофа, ако не са придружени от голям спад в паричното предлагане.

Отношение на Федералната резервна система
Фалитът на Bank of United States провокира серия самостоятелни изследвания от страна на директорите на Резервната банка на Ню Йорк. Те посвещават среща след среща от средата на декември 1930 г. до април 1931 г., за да обсъждат отговорността на Резервната банка по отношение на преустановилите дейност банки членки и на действията, които може да се предприемат за да ги защитят. Те много добре разбират сериозния шок на фалитите върху доверието не само в търговските банки, но също във Федералната резервна система. Оуен Д. Йънг, тогава заместник-председател на борда на директорите на банката на Ню Йорк, повтаря на своите близки директори забележката на виден нюйоркски банкер, че фалитът на Bank of United States „разклаща доверието във Федералната резервна система повече, отколкото всяка друга случка в сегашните години.” 71 При първата съвместна среща на Борда на Федералния резерв и Конференцията по политика на открития пазар след развитието на банковите затруднения, Адолф Милър, член на Борда, коментира, че „банковото положение сега е по-важно от ситуацията с кредита, и подпитва управителите какво мислят да направят в различните области, ако в даден момент банковите проблеми започнат.”72 Протоколите от срещите на директорите на Банката на Ню Йорк и меморандум подготвен за срещите на Конференцията по политика на открития пазар разкриват, че техническият персонал на банката и на Борда се тревожат от взаимодействието между банковата и кредитната ситуации, и от ефектите на ликвидацията на ценни книжа за посрещане на исканията на вложителите.73 През следващите две години, проблемът за банковите фалити и банковия надзор многократно се дискутират на срещите в рамките на Системата.
Въпреки акцента върху проблема след 1930 г., самите действия на Системата насочени специално към проблема на банковите фалити, са предложенията отбелязани по-горе като мерки, които други лица са могли да приложат, с конкретно наблягане върху предложенията, създадени да разрешат активите да се оценяват по-либерално в банковите тестове. Общата насока на коментарите от Системата, вътре и извън нея, е отбранителна, наблягайки се, че банковите фалити са проблем на банковия мениджмънт, който пък не е отговорност на Системата.
Главната причина, Системата да бъде толкова закъсняла да покаже загриженост относно банковите фалити и така да бездейства в отговор на проблема е без съмнение едно ограничено разбиране на връзката между банковите фалити, бягството от банките, свиването на депозитите, и слабостта на пазарите на облигации – връзки, които ние се опитахме да опишем по-рано в тази глава. Техническият персонал на Банката на Ню Йорк осъзнава тези връзки, както и без съмнение много други индивиди в Системата; но повечето от управителите на банките, членки на Борда и другите административни ръководители в Системата – не. Те са склонни да считат банковите фалити за обезпокоителна и нежелана последица от лош мениджмънт и лоши банкови практики, или като неминуема реакция на предварителни спекулативни излишъци, или като последица, но трудно като причина за развиващият се финансов и икономически колапс. Както загатва коментарът на Милър, цитиран по-горе, те разглеждат банковата ситуация като нещо различно от кредитната ситуация.
Четири допълнителни обстоятелства помагат да се обясни провала на Системата, както да се създаде загриженост относно банковите фалити в по-ранен период, така и да се предприемат по-позитивни мерки, когато загрижеността се развие. И те са: 1/ ръководните лица на Федералния резерв не чувстват отговорност за банките нечленки на системата. В периода 1921-29 г. и първите десет месеца на 1930 г., повечето фалирали банки са нечленки, и нечленки държат висок процент от застрашените депозити; 2/ фалитите за този период са концентрирани сред по-малки банки и, тъй като най-влиятелните фигури в Системата са банкери от големите сити банки, които се оплакват от съществуването на по-малките банки, на тяхното изчезване се гледа със задоволство; 3/ дори през ноември и декември 1930 г., когато броят на фалитите остро нараства, над 80 % от тях се падат на банки нечленки; 4/ относително малко на брой големи банки членки, които фалират в края на 1930г. се считат от много ръководни лица от Резервната система за нещастни случаи на лош мениджмънт и следователно не са предмет на коригиране за централните банкови действия. 74
През месец септември 1931 г., когато управител Харисън свиква среща на търговските банкери, за да се обсъждат механизмите за превръщане на депозитите на затворилите банки в налични средства, той припомня, че „по едно време много от нас тук в центъра имаха чувството, че ефектите от фалитите на …по-малките банки в общността можеха да бъдат изолирани,” но „беше ясно, че продължаващото затваряне на институции в ситито сега има сериозно отражение…” 75


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: