Posted by: rq85 | май 21, 2011

Стадионите в България-инвестиционен или цивилизационен избор 2

В края на 2009 година излезе информация за новия стадион или по-точно за инвестиционните намерения на новите шефове на ПФК ЦСКА. Дори и идейният проект на новото клубно съоръжение се появи в един от най-популярните спортни сайтове у нас. Така идеите и думите се формализираха и придобиха обозрими очертания, което със сигурност е накарало всеки футболен запалянко на ЦСКА да мечтае за това как ще стъпи за първи път на новите трибуни и ще подкрепя любимия си отбор от тях. По информация на електронните медии тогава, проектът щеше да изисква финансиране в размер на поне 100 млн.лева, като се предвиждаше освен стадион за футбол, да се изградят над 10 зали за минифутбол, волейбол, баскетбол и тенис. Планирано бе да бъде построен модерен възстановителен център, клиника и фитнес. За да си върнат част от разходите, собствениците на ЦСКА съвсем естествено планираха съоръжението да разполага с магазини, ресторанти и други търговски площи. Въпреки мащабите на проекта, той нямаше да се простира на по-голямо от сегашното пространство на стадиона и да засегне парка в „Борисовата градина”.
В условията на финансово-икономическа криза, обаче излиза на преден план въпроса за източниците на финансиране на подобни проекти. Разбира се, за мащабите на националното стопанство и разбиранията на родния бизнес, цитираните инвестиции се считат за изключителни. До този момент в България имаше само още два такива проекта за нови спортни арени – този на ПФК Черно море (който по план трябваше да се открива през тази година) и този на бургаския ПСФК Черноморец (по предварителни разчети реализацията му изисква средства от 500 до 1 000 млн.лв). Но и при двата проекта намеренията все още са само на хартия или на фаза предпроектни проучвания, повече ПР кампании или в най-добрия случай на етап идеен проект.
През последните месеци, къде предизборно, къде от национално и лично себелюбие правителството в лицето на премиера на страната и финансовия министър декларираха своята воля и помощ за българския спорт, в частност на родния футбол. Отличително е, че за първи път от началото на прехода се заявява такава помощ за спорта от страна на държавните власти. В най-общи линии идеята е да се подобри материалната база на водещите футболни клубове в страната, която база да отговаря на повишаващите се международни изисквания и стандарти за провеждане на спортни събития. Съвсем естествено в публичното пространство се появиха и се въртят най-различни идеи и догадки как това ще стане на практика. От публичните изяви най-вече на премиера на страната стана ясно, че източниците за финансиране на тази амбициозна инвестиционна програма ще бъдат приходите от приватизация на апетитни, но неизползваеми спортни терени в столицата или в останалите градове (като Пловдив за чиито клубове също се предвижда помощ) и приходите от акциз (по думите на премиера) върху он-лайн залаганията върху спортни състезания в страната. В отговор на обвиненията за проява на нездрав популизъм в условията на фискална и икономическа криза в страната, премиера непрекъснато заявява, че нито един лев от държавния бюджет на страната няма да бъде похарчен за изпълнението на програмата. Е, явно приходите от облагането на някаква стопанска дейност с данък и получаването на приходи от продажбата на държавна собственост не се третират като бюджетни приходи. Но това е друга тема!
В цялата схема единственото, което притеснява е как фирмите, които искат да приватизират спортните терени, които в повечето случаи са апетитни терени в центъра на столицата ще докажат, че не са под шапката на бизнес структурите управлявани от президентите на футболните клубове, явяващи се бенефициенти на отпуснатите средства от държавата. Защото да си представим, фирма близка до собственика на ПФК Левски приватизира стадион Раковски, даде 40 млн. лв за него, средствата отидат по сметка на сдружението на футболните клубове, а оттам и към ПФК Левски, с които средства се финансира инвестиционната програма на клуба. А тази програма със сигурност трябва да се изпълни от страна на ПФК Левски до 2012г. ако иска да домакинства на своя стадион при провеждане на международните мачове. Така предложената схема дава възможност собственика на ПФК Левски да придобие терен в центъра на столицата и едновременно с това да си оправи стадиона, нещо което по задължение трябва така или иначе да направи, т.е. с един куршум два заека. А придобития терен, със сигурност има по-висока пазарна цена от тази на неговото придобиване по силата на предложената от страна на правителството публично-частна схема.
За да се избегнат подобни обвинения, може би е по-добре да се прегледа и приложи международния опит. А той говори, че при много европейски проекти личат две форми на реализиране на инвестиции в областта на спортната инфраструктура, а именно частна инициатива и публично-частно партньорство с местната община. При частната инициатива съществуват два основни канала на финансиране на подобни проекти – чрез собствени (на собственика на клуба) капиталови средства или чрез заемни средства (като тук изборът е между банково инвестиционно кредитиране или емисия на корпоративни облигации на местния или международен капиталов пазар). При текущата финансова и пазарна конюнктура, трудно би се осигурило адекватно банково или пазарно финансиране на проекта или това ще стане, но на по-висока цена. Защото в момента банките в България поддържат високи лихвени нива по своите кредитни операции. Допълнително не се знае и какво ще поиска една банкова институция в замяна на кредита, какъв актив може да обезпечи това финансиране. Това може да са правата върху името на новата арена – например да си представим „Булбанк Уникредит Арена” или „ПИБ Арена”, но също така и друг имот на кредитоискателя. От друга страна една банкова институция би имала полза от участие в реализацията на подобен проект поради спортните традиции в България и футбола в частност. Защото, ако се реализира този проект преди другите в страната, то това ще има силен социален отзвук, не само сред многобройните фенове на отбора на ЦСКА например, но ще удовлетвори една потребност на цялата нация – модерен европейски стадион, достоен да покрие стандартите на УЕФА и ФИФА за провеждане на футболни срещи. Факт е, че след около максимум две години тези правила ще важат за България и няма да има отстъпки. А след тези две години, ако няма други подобни проекти, то България няма да има стадион, на който да се играят международни срещи, прибягвайки до някоя съседна страна. Това би било срамно за цялата нация и самочувствието й на такава със спортни традиции и успехи. Алтернативният вариант – финансиране чрез облигации едва ли ще намери достатъчно на брой купувачи (инвеститори) на ценните книжа дори на международна сцена, защото в българския футбол все още няма нищо ценно, а формата на собственост на клубовете предполага еднолично управление на съмнителни стопански субекти. Това ще носи със себе си по-висока обещана доходност на инвеститорите, в сравнение със средната за пазара. Това пак би оскъпило или направо направило невъзможно финансирането.
Именно поради всички тези причини би било по-добре да се избере друг източник на реализация на проектите – публично-частно партньорство с местната „столична” власт, а не с централната власт. Една община би могла да набере средства чрез емитиране на публична емисия от облигации. Друг е въпроса дали общината би се съгласила на този вариант и би припознала реализация на такъв проект като общински инвестиционен проект. Защото публичната емисия облигации има, както предимства, така и недостатъци. Предимствата на този вид финансиране за такива проекти са: Първо, общинските (муниципални) облигации са по-ниско рискови и следователно имат по-ниски разходи за обслужване на дълга по тях. Второ, облигационния заем не изисква обезпечение, както е при банковото кредитиране. Трето, публичните облигационни заеми позволяват гъвкаво управление на общинския дълг. Извън чисто финансовия аспект реализацията на проекта има и вече споменатия социален ефект, което може да бъде стимул за общината да участват в проекта. Социалният ефект ще е голям, тъй като града и държавата имат нужда от такива съоръжения, иначе има опасност страната да излезе от календара на международните футболни турнири, както на национално, така и на клубно ниво. Ако иска да бъде подсигурена и да защити публичния интерес общината може да поиска в замяна на участието си в даден проект друг имот от клубовете (например комплекс Червено знаме по примера на ЦСКА), който да продаде за да си върне капиталовложенията или да отдаде на концесия за получаване на регулярни постъпления в градската хазна. А това ще финансира и дългосрочно предлаганите от страна на общината местни публични блага.
От друга страна публичната емисия облигации има негативни страни, което носи риск за общината и би я отказало от проекта. Първо, публичният облигационен заем предполага предварително получаване на кредитен рейтинг и добро финансово състояние на общината. Много общини не отговарят на условията за добра кредитоспособност, независимо, че разполагат с интересни възможности за инвестиции. Общини като София и Пловдив обаче нямат такъв проблем. Второ, временно свободните постъпления по дългосрочния дълг до момента на тяхното влагане в проекта могат да бъдат инвестирани само в български държавни или общински ценни книжа. Трето, публичният облигационен заем изисква текущо разкриване на информация за общината – емитент и контрол от страна на Комисията за финансов надзор. Така, въпреки негативните нотки, този проект може да се окаже сигнално средство за столичани и бизнеса, че общината не е корумпирана. А това само ще е от полза за общинската администрация и ще носи прозрачност. Последното би стимулирало инвеститорите да насочат ресурсите си към общината и нейните основни проекти. Четвърто, използването му повишава значително финансовия риск на общината. Не трябва обаче да се подценява и интереса на частния партньор в тази схема. Собствениците на футболните клубове също трябва да се съгласят на условията на общината, които тя ще предложи за участие в проекта. Оттам клубовете, като търговски субекти, преследващи печалбата, трябва да направят анализ на разходите и ползите от това сътрудничество и ако то не ги удовлетворява да търсят други инвеститори или други колективни схеми на финансиране и реализация на проектите си.
Като цяло възможността държавата чрез държавния бюджет да се включи и ангажира в реализацията на подобни проекти е целесъобразно само при значимо спортно събитие, на което се очаква страната да бъде домакин – Олимпийски игри, световно или европейско първенство по футбол. В близко бъдеще обаче, България не се очертава да бъде домакин на един от тези форуми, така че спокойно може да се отпише този вариант. За сметка на това е необходимо да се проучи европейския опит (дори балканския) или да се прибегне до други видове партньорства между бизнес и държава (централна или местна власт) в рамките на закона, които да допринесат за създаването на максимални публична ползи при най-нисък възможен обществен риск и разходи.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: