Инфлационното решение

Достойнствата на инфлацията като решение за проблемите на богатия свят са безспорно преувеличени
Дълго време инфлацията е смятана за обществен бич, пречка пред инвестициите и данък върху спестовността. Изглежда странно, тогава, че инфлацията се натрапва като решение за икономическите проблеми на богатия свят. На пръв поглед случая изглежда непреодолим. Ако централните банки имат по-висока цел относно нивото на инфлация, това би позволило да се извършат по-големи съкращения на реалните лихвени проценти в условията на рецесия. По-бързата /разпусната/ инфлация прави по-лесно възстановяването на разходната конкурентноспособност на изпадналите в депресия индустрии и региони. Това би помогнало и да се облекчи бремето на частния и публичен дълг, който тежи върху икономиките на страните от богатия свят. На практика, обаче, позволявайки цените да нарастват по-бързо се причиняват загуби, освен търсените ползи.
Общоприетостта на инфлацията е безспорно променлива величина. Настоящо изследване на МВФ в съавторство с главния икономист на фонда внушава, че много ниската инфлация може да бъде по-вредна отколкото добра. Друго емпирично изследване е още по-ясно относно вредните ефекти върху крайния национален продукт при инфлация в размер на двуцифрено число. Така целта за 4 % ниво на инфлацията е може би по-добра от целта за 2 % ниво, ако това би позволило на монетарната политика да отговори по-агресивно на икономическите шокове. Ако нивото на очаквана инфлация нарасне с резка или две, заплатите и лихвени проценти ще се изменят за да съвпаднат с новите нива на инфлация. По-високите нива изискуеми в нормални времена биха създали пространство за по-големи съкращения по време на икономически спадове.
Този аргумент често е обвързан с друг такъв – че по-високата инфлация смазва колелата на икономиката.Теоретично заплатите би трябвало да се привържат към производителността на труда, но работниците обикновено не са склонни да страдат от орязването на заплащането, което понякога се изисква за да се подържа тази връзка. По-високото ниво на инфлация може да направи по-лесно относителните заплати да се приспособят. Съкращаване в реалните заплати е по-лесно да се маскира с инфлация от 3-4 %, отколкото с ниво от1-2 %.Ако ЕЦБ си постави по-висока цел относно нивата на инфлация, тогава Гърция, Ирландия и Испания, е възможно да си върнат конкурентноспособността по-бързо, избягвайки през това време прилагането на непопулярни съкращения при номиналните заплати.
Загрижеността за задлъжнялостта прави инфлацията да изглежда все по-желана. Харченето в богатите страни, такива като Америка и Великобритания, ще продължи да бъде проблем докато домакинствата сведат поглед пред плащането на дълговете си, които са правени за покупка на скъпи домове. Избухването на инфлация ще ускори този процес чрез ерозиране на реалната стойност на ипотеките. Инфлацията ще направи същата магия и за правителствения дълг. Също така ще даде и стимул за държавните приходи. Данъчните отстъпки и прагове не са перфектно индексирани и инфлацията бута данъкоплатците в по-високите доходни графи, където те се изправят пред по-тежките данъчни ставки.
Като правило, скромна доза контролирана инфлация може да направи чудеса. На практика, обаче, е по-трудно да се постигне и ползите няма вече да са толкова очевидни. Вземете публичния дълг. Инфлацията безспорно помогнала да се редуцира бремето на правителствения дълг в САЩ след ВСВ, но свиването му се дължи много повече на регистрирания силен ръст на БВП и на първичните бюджетни положителни баланси (излишъци). Д.Хол от “Brandeis University” и Т.Сърджант от “New York University” изчисляват, че по-малко от една четвърт от редукцията на съотношението дълг/БВП на САЩ между 1945 и 1974г. идва от отрицателните реални нива на възвращаемост по правителствените облигации.
Изчисленията на Хол-Сърджант показват, че почти целият инфлационен данък се понася от тези, които притежават облигации с матуритет от 5 и повече години. Това е, защото инвеститорите в краткосрочни облигации биха могли по-бързо да потърсят по-високи лихвени проценти, за да се компенсират за повишената инфлация. Номерът днес е по-трудно да се повтори. Средният матуритет на федералния дълг е повече от 7 години през 40-те години. Според Блумбърг, среднопретегленият матуритет на целия американски публичен дълг в момента е около 5 години. Използвайки инфлацията за принуда на инвеститорите да работят по най-добрия начин, когато по-голямата част от дълга е в миналото: правителствата имат стимул да поддържат инфлацията (и така доходността по облигациите) ниска докато емитират нови облигации за покриване на техните огромни бюджетни дефицити.

Графика 1

Друга пречка пред по-високата инфлация е, че богатите страни си обещават ценова стабилност. Никоя централна банка не би могла правдоподобно да се ангажира с 4 % целево ниво, нарушавайки обета за поддържане на инфлация на нива близки до 2 %. Инвеститорите в облигации ще изискат премия за поемане на рисковете, свързани с бъдещото повишаване на целевото ниво, както и допълнителна награда за изтърпяването на по-несигурните доходи (по-високата инфлация има склонност да е по-волатилна). Още повече, много социално-осигурителни и здравни помощи (достъп до помощи) са индексирани към цените, както и по-голямата част от публичния дълг, като по този начин по-високата инфлация ще раздуе публичните разходи.
Накисни пенсионерите
За частния сектор, също, инфлацията би била смесено щастие. Вземете Великобритания, която изглежда най-вероятен кандидат за регистриране на инфлация: нейното правителство установява целевото ниво на инфлация, поддържана от централната банка и емитира повечето от дългосрочните облигации (виж лявата страна на графика 1). Успоредно с бързото нарастване на дълга при някои домакинства нарастват и депозитите при други (виж дясната страна на графика 1). Използвайки инфлацията като канал за трансфер на благосъстояние от спестителите към дебиторите се подпомага повишаването на публичните разходи. Но има лимити, до които можеш да направиш това в страна като Великобритания (или Ирландия или Испания), където и спестяванията и ипотеките са свързани с краткосрочните лихвени проценти. Инфлацията извънредно би редуцирала реалното бреме на дълга, но заедно с това и повиши разходите за лихви по-бързо. Също така не би било популярно от политическа гледна точка: спестителите има тенденция да са по-възрастни, а по-старите гласуват по-често.
Избухването на непредвидена инфлация, който процес не се очаква да трае дълго, би могло да е мехлем за по-проблемните богати икономики, но това не е нещо, което може лесно да бъде конструирано. Нещо повече, колко скръб ще изпитат дори най-хищните централни банкери, ако инфлацията нарасне над 2 % за малко, без да направи инвеститорите в облигации нервни? Най-добрата политика може би ще бъде да се говори с твърд тон относно инфлацията, докато се поддържат на ниско ниво лихвените проценти, колкото е възможно по-дълго време.

* “Rethinking Macroeconomic Policy” by Olivier Blanchard, Giovanni Dell’Ariccia and Paolo Mauro, IMF Staff Position Note (February 12th 2010). †“Interest Rate Risk and Other Determinants of Post-WWII US Government Debt/GDP Dynamics.” NBER Working Paper No. 15702 (January 2010).

11 Март 2010 The Economist