Случаят с футболния клуб Литекс  и собственика на едноименната компания през последните дни ме карат да се фокусирам в дуалистичната същност на всяка една власт. Философите имат една приказка, че…… това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи. А аз си мисля, че това за което не може да се говори, за него трябва да се пише…?

Темата за „олигарха” Гриша Ганчев и неговия бизнес е голяма и въобще тези теми са деликатни – в графата обществена тайна. Дали е чист този бизнес или не, не знам. Дали е лесно да управляваш държава като България – също не знам. Ако не беше собственик на футболния отбор, за Ганчев сигурно нямаше да ми пука, а още по-малко щях да пиша материал за дейността на този човек и проблема му с държавата.

Безспорно укриването на данъци е престъпление, а в условията на криза – мародерство. Безспорно работа на властта освен всичко друго е да налага данъци и да следи за тяхното събиране. Ако има злоупотреби виновниците трябва да се  откриват и наказват. Не съм правист и не искам да влизам в хипотези относно вината на Гриша Ганчев в този случай. Затова ще погледна от друг аспект на проблема. Кое е това, което свързва днешните силни на деня и бизнеса на Ганчев – спорта. Затова ще погледна на проблема приоритетно от гледна точка на спорта.

Досега през тези три години най-висшия представител на държавната власт – спортист по натура, залагаше на темата за развитието на спорта и в частност футбола (наред с културата и инфраструктурата). Подпомогнаха се много футболни клубове, похвално е, че се построиха зали и друга спортна инфраструктура, подпомогнаха се различни видове спортове, купиха се права за домакинство на различни международни прояви и т.н. Но кой в последните петнадесет години е дал повече пари за спорт, та дори и от държавата? Да, същият този Гриша Ганчев -  то не беше борба, футбол, мотоциклетизъм, бокс и т.н. А през тези години се смениха няколко власти. В тази връзка как влиза в концепцията за спорт на днешната власт това да се затвори един човек, който е развивал през годините няколко вида спорт и то успешно (тогава, когато държавата я нямаше). Смешно е за „едни 200 хиляди” укрити данъци и ощетяване на държавната хазна да се сложи кръст на един професионален футболен отбор, една работеща и вече даваща своите плодове футболна школа, да не говорим за поминъка, който дава този „престъпник” на целия регион със заводите си. Аз като данъкоплатец и спортист (макар и като любител) бих искал да бъда ощетен с тези пари само и само да съществува футболния отбор и школата на Литекс. А като икономист да не говорим. Какво ще стане със завода за коли например? Много лесно, борейки се за инвестиции из целия свят слагаме край на нещо толкова трудно осъществимо за страна като нашата. И то за „едни 200 хиляди”. Като се замислиш, просто е смешно. Като гласоподавател, аз имам същото право да попитам защо моето правителство се разпорежда с държавни пари за дейности, които нямат такава голяма обществена значимост, като например парите за Берое, Марек, Пирин, а сега и Нефтохимик. Въз основа на кой закон, стратегия, програма, нормативен акт, постановление на МС или какъвто и да е регламент се искаше да се дадат 500 хил.лв за ремонт на стадиона на клуба, в който рита моят премиер (моят защото съм гласувал за него)? Това правно издържано деяние ли е? Като икономист предпочитам Гриша Ганчев да е ощетил хазната с 200 хил.лв та дори и повече, и да го има това което ще остави след себе си, отколкото да се дават пари там където те не носят социален ефект. В този ред на мисли къде е обществения интерес в този казус? Там където е създадена футболна школа, в която играят няколко стотин (а може би и хиляди) деца, футболисти, които ще защитават цветовете на националните отбори в бъдеще, здрави млади хора, или там където има уредена спортна инфраструктура, на която могат да завидят „грандовете” Левски и ЦСКА, или там където се създава предприятие за автомобили даващо препитание за няколко хиляди души от най-бедния район на Европа. Смешно е да сложиш край на всичко това за „едни 200 хиляди”. Та дори само тоалетната хартия на Народното ни събрание за година струва повече. И накрая като гражданин бих предпочел да ме ограбва „престъпник” като Гриша Ганчев, който е инвестирал милиони, (а не 200 хил.лв) в интерес на обществото, отколкото от „бизнесмените на прехода” и др. знайни и незнайни герои.  Те какво са дали на България? В тази връзка днешната власт трябва да прави разлика между национално отговорния капитал и бизнес и този, който граби обществото. Повечето от героите живеят в чужбина  и пазят парите си там. С какво те са по-добри от Ганчев? С какво повече допринасят за обществото? Да, има много неща, за който нищо не се знае, но това не значи че не може да се пише за тях, да се искат отговори, да се опитваме да търсим логика в действията на силните на деня. За съжаление (а може би и за щастие) в днешно време спорта и частност футбола, наред с всичките си кусури  станаха повод и за тези въпроси! И то за едни 200 хил.лв….???

Този материал може да се намери и на www.prosport.bg

Паричният съвет (ПС) се очертава като средство от последна инстанция за въвеждане на твърди бюджетни ограничения на макро и микро ниво, което води до стабилизация на основните номинални променливи в икономиката, отваряйки възможности за извършване или довършване на онези структурни реформи, генериращи сигурност и растеж…. Може би всичко това звучеше по-правдоподобно преди началото на кризата. Днес ПС е стратегия за бъдещето и визия за икономическото развитие на всяка една страна, прилагаща тази мярка, защото това е политика не за една или две години. Успехът на ПС и разгръщането на неговите предимства зависят от изпълнението на поетите ангажименти в по-дълъг период от време и по-възможно най-съвестен начин, изисквайки последователност, постоянство и неотменимост в действията на субектите, прилагащи принципите на този вид паричен и валутно-курсов режим. Или ПС е едно от лекарствата в програма за лечение и оздравяване използвана при лечението на тежки заболявания. И ако тази програма не се спазва стриктно, то неприемането на едно от лекарствата в необходимата доза и режим, би опорочило цялото лечение и би обрекло пациента на смърт. Дори, ако едно от лекарствата да вреди на пациента (отрова) само по себе си, то поставено в режим и цялостна методология и план на лечение, би донесло оздравителен ефект върху пациента. За това считам, че дори ПС в даде период да не носи позитивни ефекти върху икономиката, която го е приела (в условията на ПС по дефиниция ефектите от подобни на текущата кризи се абсорбират от реалния и фискален сектор), то в контекста на цялостната икономическа политика през годините би се достигнало до позитивни резултати за страната след приключване на лечението. Затова, ако България продължи да спазва предписаното преди 15 години от МВФ лечениие или от друг субект със същото усърдие и дисциплина би изпреварила много от страните в ЦИЕ, които са давани за пример за успех и реформаторско мислене през тези години. И това може да стане само при вътрешен консенсус на обществото и партиите. Така България ако има стратегически цели, то тя може в бъдеще (след кризата) сама да прилага своеобразен ПС без да се обвързва с МВФ (или ЕЦБ, ако все още има ЕС), като БНБ поеме неговата роля на супервайзер и консултант.

По дефиниция ефектите от подобни на текущата кризи се абсорбират от реалния и фискален сектор……но ПС накара българската икономика да стане по-конкурентоспособна, банките по-ефективни, рентабилни и стабилни, а българските правителства по-пестеливи и фискално разумни.

……или когато закона за БНБ замени закона за единната цена

Перспективата на членство в ЕС и съпътстващия го процес на догонване и конвергенция (catching-up) донесе повишаващи се ценови нива в България в периода преди 2007 г. а и след това. Тази перспектива трябваше да даде сигнал, че идващата инфлация ще подкопае експортния потенциал на страната. В страна с ПС и повишаваща се инфлация може да се очаква според икон. теория нарастване на вноса и като резултат дефицит по текущата сметка на ПБ (едва през 2011г. България постигна положително салдо по ТС на ПБ). За страни без ПС е налична възможността за използване на инструмента парична политика и девалвация на местната валута с цел повишаване или запазване на конкурентоспособността на местното стопанство, т.е. в действие е закона единната цена (one price law). Законът на Г.Касел за единната цена е такъв механизъм, който компенсира загубата за продавача (износителя) от покачващата се местна инфлация чрез обменния курс на местната валута спрямо тази на купувача. Най-просто казано поради повишаваща се инфлация продавача разполага с все по-малко пари за покупка на местните факторни пазари, затова една девалвация на местната валута ще увеличи парите на продавача след като вече срещу валутните си постъпления от чужбина той ще получи повече местни пари. И така двата ефекта се компенсират. Именно липсата на опция за прилагане закона за единната цена в България кара производителите продаващи на чуждите пазари да повишат своята конкурентоспособност чрез увеличаване на ефективността си, минаваща през намаляване на енергоемкостта, времеемкостта, капиталоемкостта, повишаване на квалификацията и т.н.. Т.е. себестойността трябваше да падне чрез ефективност на разходите и обезателно при запазване на качеството на продукцията (защото западния потребител макар и в криза е много взискателен и не може да му предлагаш некачествен продуккт преследвайки ниската цена както е у нас). Например, за страна като Румъния, която също се присъедини към ЕС по идентичен начин местните производители бяха облагодетелствани от намесата на паричните власти чрез девалвация. Но за сметка на ефективност? Ефектите на текущата криза и повишаващия се ръст на износа (независимо от тезата за базовия ефект) показаха, че ПС е накарал българския производител да се справя без помощта на правителството, българския производител се бори и печели все повече пазарен дял чрез по-ефективно производство.

От друга страна закона за БНБ, приет с въвеждането на ПС, ограничи или забрани финансирането от страна на ЦБ на дефицитите на правителството и местните банки. Наредба 6 на БНБ ясно регламентира реда, при който може да се подпомага банка изпаднала в затруднение. Така рестриктивните принципи на ПС накараха банковия сектор у нас да стане по-силен, което в условия на криза си пролича. Банките трябваше да се оправят без да използват ЦБ като звено за рефинансиране и кредитиране, отделно от това те трябваше да се борят с клонове на чуждестранни финансови институции, които разчитаха на евтин ресурс от банките майки. Последните използващи централните си банки за евтино кредитиране. Представянето на чисто българските банки в класацията по банкови активи (балансово число) в условията на криза доказва че българския предприемач разбира от банково дело.
И не на последно място правителствата се научиха да спестяват и да не разчитат на покриване на дефицитите от ЦБ. Научиха се да използват публичните ресурси по-ефективно и да спестяват средства за черни дни. Наличието на излишъци след 2003 г до 2009г. и използването на обособен Фискален резерв са доказателство. Кризата и това показа.
И всичко това нямаше как да се разбере, ако не бяхме в ПС и ако не беше се случила точно тази криза.

заб: Tози материал можете да намерите  и на адрес: www. money.bg

Преди да продължим, си спомням това показателно изявление в Уол Стрийт Джърнъл на Милтън Фридман от 19 Август 2003г. , малко повече от 3 години преди да почине: „15 години назад ….аз написах ‘нито една главна институция в САЩ има толкова лоша слава относно представянето си за толкова дълъг период, както Федералния резерв, и с толкова високо публично признание.’ Вярвах, което демонстрирах във времето, това съждение е предостатъчно оправдано за първите седем десетилетия или е така от съществуването на Фед. Аз съм доволен да отчета, че това не е валидно за периода след това. ” 21
Ще поддържа ли същото мнение и днес Фридман?

21 Бръни.

В света на финансите „кредитор от последна инстанция” се нарича орган или институция (обикновено централна банка), който помага на банки изправени пред неплатежоспособност или най-общо казано пред фалит да продължат своето съществуване.
След уреждането на мощен спонсор за „отбора на народа” през втория полусезон на българското първенство се очакваше Левски да започне да изпълнява своята шампионска програма. Очакваше се както през стари години да се играе най-вече със съдиите, медиите и публиката по пътя към титлата. И като чели друго не бе нужно….
Но никога досега БФС не се е намесвал толкова грубо в първенството както сега.
След като явно отбора на народа не можа да използва по най-правилния начин преимуществата, които имаше или които му бяха дадени, се налага БФС да действа като „кредитор от последна инстанция”. Трябва да се спасява „отбора на народа”!?
Не че основния конкурент за титлата не даде повод за това?
Случаите с уличените за използване на допинг състезатели от ЦСКА и случая „Анеси”….и особено сега случая „Присо” показват как един административен орган като БФС се намесва пряко и грубо в битката за титлата, случай който едва ли има аналог в света. Показват и, че войната е тотална.
Грешката на „кредитора от последна инстанция”, обаче е всъщност, че това повече помага на ЦСКА. Никой не предполагаше, че преди 22-я кръг този отбор ще е на първо място и даже ще увеличи своята преднина пред конкурентите си на полусезона. Та това всъщност е резервния състав от есента, а вече на 6 точки пред Левски и Лудогорец.
Всъщност, колкото повече БФС мачка (къса месо от) ЦСКА, толкова повече тези иначе „посредствени” футболисти на ЦСКА се надъхват повече и играят не на 100, а на 200 % и играят може би най-добрия си футбол някога (вижте само Карачанаков).
И всъщност „директивата Левски” се превръща в „антидирективата Левски”. Всички тези събития само повече сплотяват отбора на ЦСКА. Ако някой ми беше казал, че сини футболисти като Бандаловски и Дюлгеров ще се борят като лъвове за това ЦСКА да стане шампион нямаше да повярвам. Едва ли и в момента някой от футболистите си мисли затова, че има да получава две или три заплати. Даже и публиката на отбора спря да обижда собствениците. Каузата вече е ЦСКА, а не титлата! Последния случай с Присо ще накара не само публиката да се обърне срещу БФС изразявайки своя протест с карамфили или димки пред централата на Иван Асен 2, но и ще направи така, че на всеки домакински мач стадиона да е пълен. Със сигурност на мача със Светкавица ще има повече публика, отколкото на мача с Лудогорец от есента. А пред 15 хилядна публика никой отбор в България няма да си позволи да излезе с точка от стадиона в Парка на свободата, камо ли пък да играе със съдията. Дори и на куц крак всеки в отбора ще се мобилизира така, че да се защити. Всеки иска да владее (да мачка), или да бъде закрилян (от последната инстанция), но никой не обича да бъде владян (мачкан). А когато някой те напада ти правиш чудеса от храброст. Това очаквам да стане и с ЦСКА.

Заб: Този материал е поместен също и на адрес: www.prosport.bg

В съвременните общества публичният избор се прави обикновено посредством две форми – чрез пряка демокрация и чрез непряка (представителна) демокрация. При пряката демокрация властта е в народа (гр. демос-народ; крация – власт). Той прави своя избор на базата на референдум. При представителната демокрация интересите и правата на народа се защитават от избрани представители. Тъй като в едно общество интересите са нееднородни се обособяват няколко общности с общи интереси, които номинират един техен представител. Последният от своя страна има възможност да бъде избран за представител на цялата нация. След като бъде избран той в последствие ще трябва да прави публичен избор, касаещ не само общността, която го е излъчила, ами и тези общности, които не са го избрали.
Безспорно футболът е социален феномен. В него има различни отбори, зад които стоят поддръжници (т.нар. „фенове”). Подобно на политиката всеки фен симпатизира на своя отбор (своя представител). С победата на неговия отбор, фенът чувства, че неговото мнение ще се наложи над другите. В България поради исторически предпоставки обществото смесва политическите предпочитания с футболните си такива. Да, синият отбор е символ на промените, надеждите, демокрацията и Запада. От другата страна червеният отбор е символ на миналото, статуквото, комунизма и Изтока. Противоборството е вечно!
Преди промените червения отбор се приема за толериран от властта. След промените синият отбор започва да взема надмощие. Всичко изглежда в рамките на нормалното. Кое обаче не е на мястото си? Разликата е, че след 1989г. България избра да живее в демократично общество, където да се чува гласа на всеки член на обществото, без значение на неговите интереси, вяра, пол, възраст и т.н. Преди промените нямаше демокрация, а тоталитарно общество. Народа нямаше думата за нищо, което касае обществото. Понятие като публичен избор не съществуваше. Който е любим на върховния „представител” той ще бъде победител. В случая се приема, че червения отбор е бил толериран.
Какво обаче става в настоящето? Ако синия отбор спечели титлата тази година (на където са го запътили!), с помощта на държавата, то комунизма все още не си е отишъл от футбола ни. Уж имаме право на общесвен избор, уж сме фенове, уж трябва да има състезание, а такива няма. Уж сме демокрация, а си имаме върховен „представител”, който има личен интерес и чиито интерес налага на другите, на тези които са го избрали. Ако всички фенове на синия отбор бяха фенове и на върховния представител, то с победата на синия отбор, той защитава интересите на своята общност….но за съжаление този „представител” е бил избран и с гласовете на червения отбор? Така явно представителната демокрация в България не може да вирее, което показва тазгодишното първенство по футбол. Не може да живеем в демократично общество и форма на държавно устройство, а публичния избор да бъде правен от един човек, с дискреция (по усмотрение). Някои ще кажат, че прекалено голямо социално значение отдавам на футбола. Та някои хора въобще не гледат и не се интересуват от футбол, камо ли български. Да, но този избор е пример за това как се прави публичния избор в България. Защото утре по същия маниер ще се направи избора за АЕЦ Белене. Избор, чиито ефект ще засегне всички членове на обществото за дълъг период от време.
И кое е общото между АЕЦ Белене и българския футбол?
Референдумът…или пряката форма на демокрация, на демократичен избор. И при двете има хора, които са против, и има, които са за…очевидно и едните са червени, а другите са сини?
От всичко казано дотук, предлагам когато обществото се изправи пред някакъв избор трябва да се спазват принципите на пряката демокрация, т.е. избор чрез референдум. Със сигурност дали да го има АЕЦ Белене или не ще се реши чрез референдум. Същото ще бъде и за шистовия газ например. Какво правим с избора на футболен шампион на България? Поради голямата обществена значимост и на този избор (поне за едно 2-3 млн. души) предлагам от 2012г. нататък шампиона да се определя чрез референдум. Така няма да има взаимни обвинения между отборите и ще се спестят много нерви и разходи на обществото.
Заб: този материал може да се види и на адрес www.prosport.bg